«Знам какво искаш»

— Знам какво искаш.

Стресната, Елизабет вдигна очи от учебника по социология и видя невзрачен младеж в зелено войнишко яке. За миг си помисли, че момчето й изглежда познато, сякаш го познаваше от преди, усещането бе като deja vu. Сетне то изчезна. Непознатият беше висок почти колкото нея, бе слаб и… потръпващ. Да, това бе точното определение. Стоеше неподвижен, но сякаш всичко в него потръпваше под кожата. Черната му коса имаше нужда от подстригване. Носеше очила с рогови рамки и с дебели стъкла, зад които тъмнокафявите му очи изглеждаха огромни. Стъклата изглеждаха мръсни. Не, сигурна бе, че не го бе виждала преди.

— Така ли? — отвърна тя. — Съмнявам се.

— Искаш двоен ягодов сладолед. Прав ли съм?

Елизабет премигна и стреснато го изгледа. През последните минути в главата й действително се въртеше натрапчивата мисъл да захвърли учебника и да изяде един сладолед. Учеше за държавен изпит и й предстоеше още много работа.

— Прав ли съм? — настоя непознатият и се усмихна. Напрегнатото му и почти грозно лице се промени, стана странно привлекателно. На Елизабет й хрумна, че е „сладък“ — дума, която не прилягаше за момче, но някак си му подхождаше. Тя му се усмихна, сетне гневно стисна устни. Само това й липсваше: да губи ценно време, докато отблъсква свалките на някакъв смахнат, избрал най-неподходящото време в опитите си да й направи впечатление. Навярно той не подозираше, че Елизабет трябва да прочете още шестнайсет глави от „Увод в социологията“.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Слушай, ако работиш без прекъсване, положително ще те заболи главата. Четеш вече два часа без прекъсване.

— Откъде знаеш?

— Наблюдавах те — бързо отговори той, но този път Елизабет дори не забеляза очарователната му усмивка.

Усети, че вече има главоболие.

— В такъв случай те съветвам да престанеш — сопна се тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Мразя да ме зяпат.

— Извинявай.

Внезапно Елизабет изпита леко съжаление към него, както понякога съжаляваме бездомните кучета. Момчето направо „плуваше“ в зеленото яке и… да, чорапите му бяха различни. Единият черен, другият — кафяв. Тя усети, че отново ще се усмихне и побърза да прехапе устни, сетне с извинителен тон обясни:

— Малко съм изнервена заради изпитите.

— Разбирам — отвърна момчето. — Не се притеснявай. — И се отдалечи.