«Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)»

Том ХоландВампирът Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон Надмогнал свойта земна смъртот този гроб за първи пътизлизаш ти — един Вампир —и вдигаш своя кървав пир.Дори роднини не щадиш —вред сееш кървави следи.Но мразиш горкия си дял,Сам друга орис би избрал,че всяка жертва в своя часте разпознава и без гласпроклина те. Кълнеш ти тях.Цветята ти угасват в страх…Иди при своя гроб такъв —дъхтящ на смърт, окъпан в кръви с демоните зли до крайти свойта участ изгуляйдордето призрак по-свирецне погне тях, а с тях и теблорд Байрон, „Гяур“1

Мразя нещата, които са изцяло измислени… И най-ефирната структура би трябвало да стъпи на някаква основа, на житейски факт — чистата измислица е талант единствено за лъжеца.

лорд Байрон, писмо до неговия издател (обратно)I

Ако станеха обществено достояние, „Мемоарите“ биха обрекли лорд Б. на вечен пoзop.

Джон Кам Хобхаус, в списанията

Г-н Никълъс Мелроуз — шеф на собствена юридическа фирма и човек с положение — не обичаше да го ядосват. Не беше свикнал, защото от много години никой не си го позволяваше.

— Ключовете никога не се дават — грубо рече той. Вгледа се с известна неприязън в момичето, изправено пред внушителното му голямо писалище. „Как смее да ме тревожи така?“ — Никога — повтори той. Дори поклати показалец в случай, че то все още има някакви колебания. — Никога.

Ребека Карвил го погледна, после поклати глава. Наведе се и вдигна чантата си. Мелроуз я наблюдаваше. Дългата тъмноруса коса, оформена и същевременно буйна, се разпиляваше върху раменете на девойката. Очите й блестяха. „Красива е“, помисли си Мелроуз, „смущаващо красива“. После въздъхна. Прокара пръсти през оредяващата си коса и се потупа по корема.

— „Свети Джуд“ винаги е бил особен случай — промърмори той с малко по-сговорчив тон. — В юридическо отношение — мъжът направи жест с ръце. — Виждате, че нямам избор, нали, госпожице Карвил? Повтарям — съжалявам, но няма да получите ключовете.

Ребека извади няколко листа от чантата си. Мелроуз се намръщи. Наистина остаряваше, щом мълчанието на едно момиче можеше така да го смути — независимо колко е красива и независимо каква работа има с него. Наведе се над писалището си.

— Може би — помоли той, — ще ми кажете какво очаквате да откриете в гробницата?