«Сенки»

Сенки.

Тими Евънс се събуди сред сенки.

Бяха толкова тъмни, че не можеше да види нищо, толкова непрогледни, че се запита дали смътният спомен за светлина, спохождащ от време на време съзнанието му, не е само някакъв сън.

И все пак беше сигурен, че не е, че светлината наистина съществуваше и някъде далеч, отвъд сенките, сред които се бе озовал, имаше и друг свят.

Свят, от който вече не беше частица.

Нямаше представа за часа или за деня. Не знаеше даже годината.

Нощ ли беше или ден?

Нямаше как да разбере.

Почувствувал, че първите пипалца на паниката започват да се обвиват около него, Тими плахо протегна ръце в мрака и се залови да изследва чернотата на заобикалящите го сенки.

Не напипа нищо.

Пръстите му сякаш ги нямаше.

Допря дланите си една в друга. Очакваше да усети топлина.

Не усети нищо.

Изобщо не почувствува каквото и да било.

Пипалцата на паниката стегнаха прегръдката си. Увиха се около Тими Евънс, досущ като пипалата на огромен октопод.

Разсъдъкът му уплашено се отдръпна. Просто отстъпи назад, за да се скрие от паниката и мрака.

Какво се беше случило? Къде се намираше?

Как се бе озовал тук?

Несъзнателно започна да брои: «Едно. Две. Три. Четири.»

Числата маршируваха в главата му и сякаш се уголемяваха, докато той слушаше как гласът беззвучно напява думите, които означаваха най-много за него в този свят. Същият глас, появил се от внезапно избледнялото минало, където бе имало светлина и звуци, твърде различни от гласа, мълвящ числа в притихналия му ум.

Още преди да се събуди сред сенките, единствено числата бяха означавали нещо реално за него.

Открай време си беше така — още откакто съвсем невръстен бе лежал по гръб и се бе взирал в предмета, провесен над кошчето му.

Цифрите върху кубчетата, окачени на проходилката му, също бяха означавали нещо за Тими Евънс.

Макар че беше твърде малък, за да нарече с дума самата проходилка, споменът му за нея бе ясен.

«Едно. Две. Три. Четири.»

Ярко оцветеният предмет, завързан за провесения от тавана ширит, леко се въртеше насам-натам и докато Тими неотклонно го следеше с очи, гласът в ума му изговаряше всяко число: «Едно. Две. Три. Четири.»

По-късно на стената, високо над креватчето си, бе забелязал друг предмет.

«Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Девет. Десет. Единадесет. Дванадесет.»