Хауърд се поколеба. Аз съм този, който трябва да задава въпросите, си помисли той. Това е моето представление. Но той вече бе изчерпил въпросите си, така че снемането на показания определено бе приключило. Искаше му се да каже, Това е любимото ми число, но следствието беше официално и пръстите на Лидия висяха над клавишите на стенографската машина в очакване на отговора му. Така че той изгледа доктор Уолтър Джонсън право във воднистите сини очи и отсече:
— Това е компенсацията, която се полага на моят клиент за трайните увреждания, които му причинихте със своята невероятна немарливост. Той е обречен на доживотно увреждане…
— Спасих му живота!
— Това едва ли е толкова очевидно, доктор Джонсън. Съдът ще реши.
— Когато ме дадохте под съд в рамките на застраховката ми — каза доктор Джонсън, взирайки се в скръстените си ръце на масата пред себе си — си казах „Върши си работата.“, но пет милиона долара? Застраховката ми за лекарска грешка не е толкова висока. Това ще ме разори. Ще ми отнеме всичко, което имам — къщата, инвестициите през всичките тези години, всичките пари, които съм заделил за децата и бъдещите внуци — и пак ще остана длъжник за милиони. Вие застрашавате не само мен, застрашавате семейството ми — Той погледна към Хауърд. — Вие имате ли семейство, господин Уайнстийн?
— Това заплаха ли е, доктор Джонсън? — Хауърд знаеше, че доторът не го заплашва, но реагира инстинктивно, за да не позволи на обвиняемия да се опомни. Нямаше деца и се бе развел с жена си преди три години. А и без това, нямаше да се загрижи особено, ако докторът я бе заплашил.
— А, не. Просто се чудех дали имате представа какво значи това за някой семеен. Животът ми вкъщи е ад. Имах постоянни болки в стомаха месеци наред, губя тегло, дъщерите ми се притесняват за мен, жена ми е жива развалина. Наясно ли сте какви страдания ни причинявате?
— Повече ме интересуват страданията, които сте причинил на моя клиент, доктор Джонсън.
Лекарят се взря в очите му. Хауърд се почувства, като че ли погледът на възрастния мъж го пронизва до основата на черепа.
— Не мисля, че чувствате каквото и да е, по отношение на когото и да било, господин Уайнстийн. Наистина ви е нужен урок по съчувствие. Знаете ли изобщо какво е съчувствие?
— Съчувствам на клиентите си, доктор Джонсън.
— Искренно се съмнявам в това. Мисля, че сте загрижен единствено за банковата си сметка.
Комментарии к книге «Чувства», Ф. Пол Уилсън
Всего 0 комментариев