«Изкормвача»

Този е посветен на Джо Лендсдейл.

Основно, защото заех един от елементите на сюжета от неговия роман „Студ през юли“. Ако не сте чели „Студ през юли“, направете го незабавно. (Точно така, оставете книгата, която държите, заминавайте и си го купувайте.) Този роман е подобен на солена бисквита, кървав е, смешен е, тъжен, плашещ и с поука, който ви кара да прелиствате страниците до три през нощта. Веднага щом го прочетох, се обадих на Джо, за да му кажа каква чудесна работа е свършил. Единственото, за което исках да го питам е: къде са изчезнали всичките удивителни знаци. В цялата книга не можах да намеря нито един. Джо каза, че те не са необходими в една свястно написана сцена. Аз помолих за разрешението му да не се съглася с него.

Така започна продължаващия и днес Спор за удивителния знак на Уилсън-Лендсдейл. Признавам си, че преди използвах доста от тях и в резултат на този спор ги понамалих малко. Сега вече ги държа изкъсо. ( Само че, Джо… герой, който крещи така, че вече е останал без дъх и лицето му е почервеняло от гняв, заслужава поне един „!“, не мислиш ли?)

Още малко и ще започне да орязва въпросителните.

Но да се върнем на „Изкормвача“. „Студ през юли“ толкова ми хареса, че когато Ед Горман и Марти Грийнбърг ми поискаха разказ за „Дебнещите II“ (наскоро публикувана като „Хищници“), заех част от завръзката в „Студ през юли“ — идеята за убиец, който участва в програмата за защита на свидетели, тъй като дава показания по едно важно дело — и оттам-нататък потръгна. (Между другото дейстието се развива в Монро.)

„Изкормвача“ е извратено малко произведенийце без най-малкия намек за свръхестественото. Като такъв се нареди сред „Двайсет и петте най- добри криминални и мистериозни разказа на годината.“

Най-добрия разказ, който бих могъл да посветя на Джо Р. Лендсдейл.

Запазих гнева за себе си.

Оставих ги да погребат скръбта ми заедно с Джесика. Тя я обви като пашкул в ковчега, гушна я, подпъхна се като възглавничка под главата й. Tам щеше да си остане, правейки каквото може, за да я предпази от студа, влагата и червеите завоеватели.

Но гнева го запазих. Подхранвах го. Наточх ръбовете му, докато не станаха идеално твърди и остри. Достатъчно остри, че един ден да проникнат през мрака, покрил с ледена кора душата ми.