«На човека е присъщо…»

Омайващо, прекрасно, почти забравено небе! Разтвори се и ги прие след еднообразието на Космоса, където има само звезди и мрак, след дългото заточение — вихрушки, светли облаци, отблясъци на море, зов на твърдина. От блесналите в илюминаторите лъчи лампите помръкнаха. Да се загасят, по-скоро да се загасят тези жалки заместители на слънцето! Нека истинска, пропита с въздух светлина нахлуе във всяко кътче, да изпъди и последната сянка.

Хората се щураха насам-натам, споглеждайки се с недоверчива, радостна усмивка. Така са излизали от катакомбите. Така излизат и от Космоса.

Обзети сякаш от нетърпение, затракаха експрес — анализаторите. Има кислород, може да се диша, има вятър, който ще облъхне лицата, има вода и зеленина, съвсем като на родната планета.

Свердпин хвърли бегъл поглед нагоре, където застиваше виолетовата далечина на напуснатия Космос. И бързо сведе очи. Не бива да си спомня, не бива.

Ето я наградата за всичко. Един след друг се спускаха долу автоматите — разузнавачи. Предаваните от тях холограми за чуждия свят изпълниха целия екран. Бял пясък край море; степ, над която се реят птици; отъпкана от животни пътека… Както на Земята. Почти както на Земята. По-ярко, отколкото на Земята.

Лавина от цифри в екраните на анализаторите. Температура, налягане, влажност, радиация… Апаратът се задави и млъкна: смилаше органиката. Бактерии, треви, вируси, насекоми, спори, фитонциди, окапали листа…

Хората чакаха, вълнуваха се. С нетърпение и надежда. Поспаднал бе предишният безгрижен възторг. Лицата се съсредоточиха.

— Добро не чакай…

Всички трепнаха. Разбира се, пак Фьокин — единственият, който не се зарадва, когато видяха небето.

— Ти си песимист! — нахвърлиха се върху него. — Не грачи без време!

— Какво? — Фьокин изпука с уста, устните му се изкривиха. — Дощя ви се без скафандри да се поразходите, а? Истински въздух да подишате? Ах, момчета, момчета… По-добре не се надявайте на хубаво.

— Защо? — запита Свердлин.

— Защото — вече сериозно отвърна Фьокин — трябва да се предвижда най-лошото. Тогава няма да се разочаровате, ако най-лошото се сбъдне… А най-приятната радост е неочакваната. Както виждате, моят песимизъм ви обещава повече щастие.