«Няма да бъдем същите»

Чуждопланетният кораб приличаше на пеперуда, прекъснала за миг безцелния си полет, за да почине и събере сили в летния следобед. Четири чифта криле — огромни плоскости, преливащи в синьо и виолетово, разперени встрани и нагоре към небето — отдалече изглеждаше, че потрепват леко, готови за внезапно излитане, но навярно причината бе в горещия въздух, който струеше над степта.

Всъщност корабът бе тук отдавна.

Притихнала трева, смълчан небосвод. Някой би могъл да нарече фалшиво спокойствието на слънчевия ден — заради траншеите и белите бетонни кутийки в полето, където се криеха операторите на противотанкови управляеми снаряди и ракети „земя-земя“, заради кордоните на минохвъргачките и зенитната артилерия, заради неспокойното озъртане на локаторите. По-нататък кръговете на заплахата (или страха?!) ставаха невидими — все по-далекобойни оръдия и ракети, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, хиляди антени, очакващи тревожни сигнали. Тази обсада или многоешелонна отбрана се простираше чак до космоса, до четирите спътника, чиито траектории се застъпваха, тъй че всяка минута да държат под око опасния район на планетата.

А тук наистина бе спокойно. Единствените звуци, които нарушаваха тишината край набързо издигнатия наблюдателен пункт, бяха монотонното бръмчене на кръжащия високо хеликоптер и гласовете на войниците. Едрите юначаги в маскировъчни униформи лежаха по тревата, бършеха потните си лица с опакото на баретите. Мъчеха ги горещината и безсмислието на бойната готовност. Защото изтичаше дванадесетия ден, откакто непознатият и неканен гост се бе приземил на това място в безлюдната степ — двадесет дни миролюбива неподвижност без никакви признаци на живот.

Първи подадоха сигнал за тревога операторите на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, генералите прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт батальонът от учени и съветници се стълпи около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети и няколко десетки столици.

Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част, в тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил тъмен отвор, под него блесна нещо метално. Една светла плоскост се плъзна няколко метра напред и единият й край опря в тревата. Трапът бе спуснат.