«Кухият човек»

Бремън излезе от болницата, където жена му умираше, и подкара на изток към морето. Пътят бе задръстен от колите на жителите на Филаделфия, които бягаха от града в необичайно топлия Великден, тъй че той трябваше да се съсредоточи върху шофирането и почти забрави за жена си.

Гейл спеше. Под въздействие на лекарството сънищата й бяха неспокойни. Тя търсеше майка си в някакъв безкраен лабиринт от свързани стаи с викторианска мебелировка. Откъслечни образи от този сън се плъзнаха между вечерните сенки, когато Бремън пресече Пайн Барънс. Гейл се събуди и за няколко секунди изпита облекчение от болката; тъкмо тогава той излезе от парка и успя да й предаде насладата си от бистрата слънчева светлина, която падаше върху синьото одеяло в долната част на леглото й. После Бремън долови главозамайващото краткотрайно объркване, когато тя си помисли — само за секунда, — че на фермата настъпва утро.

Болката се върна, пронизвайки я зад лявото око като тънка, безкрайно остра игла, и мислите й панически се втурнаха към него. Лицето му се изкриви и той изпусна монетата, която подаваше на пазача на портала.

— Има ли нещо, приятелче?

Бремън поклати глава, потършува из джобовете си, извади един долар и разсеяно го бутна в ръката на човека. Захвърли рестото сред хаоса в жабката и запревключва скоростите на малката кола, като се мъчеше да се предпази от вълната на жестоката болка, която измъчваше Гейл. Постепенно тя заглъхна, но объркването й все още го давеше като пристъп на морска болест.

Гейл бързо се съвзе въпреки завесите на страха, които плющяха в ъгълчетата на съзнанието й. Едва чуто, с някакво почти подобие на човешки глас, тя изрече:

Здрасти. Джери.

Здрасти, момиче.

Изпрати мисълта, докато завиваше, за да излезе на изхода на Лонг Бийч Айлънд. Сподели с нея каквото виждаше — изумителната зеленина на тревата и боровите дървета, позлатени от априлската светлина, сянката на колата, която заподскача по настилката на детелината. Внезапно откъм Атлантическия океан нахлу миризма на сол и гнило, и той сподели с нея и този факт.

Хубаво. Страшната болка и погълнатите лекарства правеха мислите на Гейл неясни и слети. Вкопчваше се в образите, които Бремън й изпращаше, с трескаво усилие на волята.