— Идвала си тук и преди? — попита изненадано.
Бях толкова изплашена, че едва намерих сили да кимна.
Не беше ядосан — бе вдигнал ръка, за да удари не мен, а непознат натрапник, някой враг. Нито веднъж не бе проявявал към мен нетърпение или яд, дори когато го измъчваха болки, а тогава аз бях малка и непохватна. Имах му пълно доверие и не се боях от него, макар за мен той да бе страховита фигура. Като в този момент, когато лицето му бе разкривено, а очите му пламтяха, все едно декламираше „Възхвала на Сампа Разрушителя“. Очите му бяха черни, но сега блещукаха, както блестят светлинки в мрака на опала. Не сваляше поглед от мен.
— Някой знае ли, че идваш тук?
Поклатих глава.
— Споменавала ли си пред някого за тази стая?
Пак поклатих глава.
— Знаеш ли, че не бива да казваш на никого за нея?
Кимнах.
Той чакаше.
Осъзнах, че иска да му отговарям с думи. Поех си дъх и казах:
— Никога няма да говоря за тази стая. Чуйте клетвата ми, о, богове на тази къща, и вие, богове на града, чуйте я, души несретни, сред които е и тази на любимата ми майчица, всички души, обитавали някога Къщата на Оракула.
Думите ми отново го изненадаха и той пристъпи към мен, протегна ръка и докосна устата ми с пръсти.
— Бях свидетел, че тази клетва бе произнесена с чисто сърце — рече, обърна се и опря пръсти на прага на малката молитвена ниша между лавиците с книги. Направих същото. После той положи ръка на рамото ми и ме погледна отвисоко.
— Къде си научила тази клетва?
— Измислих я — отвърнах. — Когато се заклех, че винаги ще мразя алдите, ще ги прогоня от Ансул и ако мога, ще ги изтребя до крак.
И когато разкрих пред него тази най-свещена клетва, която пазех дълбоко в сърцето си, не издържах и избухнах в сълзи — не сълзи на ярост или яд, а неудържимо хлипане, което сякаш ме разтърсваше до кости.
Друмлордът приклекна измъчено, заради болните си колене, и ме прегърна. Зарових лице в гърдите му и продължих да ридая. Не каза нищо, само ме притискаше в обятията си, докато не се успокоих.
Бях изтощена и засрамена и по някое време му обърнах гръб и седнах на пода.
Чух го да се надига и да куцука към сенчестия край. Върна се с намокрена кърпичка от изворчето, което се спотайва там в мрака. Сложи кърпата в ръката ми, после я вдигна към зачервеното ми лице. Хладината беше ужасно приятна. Притиснах кърпата към очите си, после си избърсах лицето.
Комментарии к книге «Гласове», Стойнов
Всего 0 комментариев