Соста ми се бе накарала за някаква глупост, за която не бях виновна само аз, и когато й се троснах, ме нарече „овче руно“, което страшно ме ядоса. Не можех да я ударя, защото ръцете й бяха по-дълги от моите и тя ме задържаше на разстояние, но я ухапах по ръката. После майка й, моята втора майка Иста, ме нахока и ме напляска. Ядосана, изтичах в задната част на къщата, в тъмния коридор, отворих вратата и влязох в тайната стая. Възнамерявах да остана в нея, докато Иста и Соста не си помислят, че съм избягала, че съм попаднала в робство и че няма да се върна никога, и не почнат да съжаляват, че така несправедливо са ме обидили и напердашили. Нахлух в стаята, както си бях обляна в сълзи и разярена, и там, в причудливата светлина на това странно място, стоеше друмлордът с книга в ръце.
Той също се стресна. После пристъпи към мен, със свирепо смръщено лице и вдигната за удар ръка. Стоях като истукан. Дори не смеех да дишам.
Той спря на крачка от мен.
— Мемер! Как влезе тук?
Погледна към мястото, където трябваше да има врата, когато бе отворена, но на стената нямаше нищо.
Все още не можех нито да дишам, нито да говоря.
— Сигурно съм я забравил отворена — промърмори той, но очевидно не вярваше на думите си.
Поклатих глава.
А после намерих сили да промълвя:
— Аз зная как.
На лицето му се изписа почуда и изумление, но след известно време изражението му се промени и той каза:
— Декало.
Кимнах.
Декало Галва бе името на майка ми.
Ще ми се да ви разкажа за нея, но не я помня. Или помня някои неща, само дето не знам как да ги обрисувам с думи. Помня, че ме притискат, милват ме, помня нечия любима миризма в топлината на леглото, рокля от груб червен плат, глас, който едва чувам. Понякога си въобразявам, че ако застана съвсем неподвижно и наостря слух, ще доловя гласа й.
Комментарии к книге «Гласове», Стойнов
Всего 0 комментариев