«Нобелова лекция по литература»

Александър Солженицин Нобелова лекция по литература

1

Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето; предмет, отразяващ ту мъгляво, ту ярко слънчевия лъч — и го върти в ръцете си, оглежда го от всички страни и се чуди как би могъл да му влезе в работа и търси да му намери някакво нисше предназначение, без да предполага, че неговата мисия е да обслужва Висшето; така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните, използваме го ту за развлечение — под формата на естрадни песнички в нощен бар, ту за политически и ограничени социални нужди; а в същото време изкуството не се осквернява от нашите опити, не губи своя произход; всеки път, независимо за какво е било употребявано, то ни дарява част от своята тайнствена вътрешна светлина.

Но можем ли да обхванем цялата тази светлина? Кой би се осмелил да каже, че е вникнал в Изкуството и е обхванал всичките му страни? А може би някой някога го е разбирал и ни го е обяснявал през миналите векове, но ние не сме могли да го запаметим; чули сме, но сме пренебрегнали и отхвърлили чутото веднага, както винаги бързайки да сменим и най-доброто, само и само да звучи като ново! И когато отново ни кажат забравеното, ние вече и не помним, че някога ушите ни са го чули.

Един художник вижда себе си като творец на независим духовен свят и се нагърбва да го сътвори, да го насели с хора, носейки отговорност за този свят, но не може да издържи, защото такъв товар е непосилен за смъртния гений; както и въобще човекът, обявил себе си за център на битието, не е успял да създаде уравновесена духовна система. И ако опитите са осъдени на неуспех, обикновено търсят причините в извечната дисхармония на света, в сложността на съвременната разкъсвана душа или в неспособността на публиката да го разбере; друг творец познава висшата сила и радостно работи като малък калфа под небето Божие, макар да е още по-голяма неговата отговорност за всичко написано или нарисувано за възприемчивите души. Затова не от него е създаден този свят, не от него се насочва; художникът не се съмнява в първичността му; просто само притежава дарбата по-остро от останалите да усеща хармонията на света, красотата и безобразието на човешкия принос и по-точно да го предава на хората; именно поради тази причина и в неуспехите, и на дъното на живота — сред нищетата, болестите и затвора, не го напуска усещането за устойчивостта на хармонията.

Цялата ирационалност на изкуството обаче, неговите ослепителни лъкатушения, непредсказуеми открития и потресаващо въздействие върху умовете на хората са прекалено вълшебни, за да бъдат изчерпани от светоусещането на художника, от замисъла му или от работата на неговите недостойни пръсти.

Археолозите не могат да открият такива ранни стадии в човешкото развитие, които да са били лишени от присъствието на изкуството. Още в ранното утро на човечеството ние сме го получили от Ръцете, които не сме успели да разгледаме; както не сме успели и да попитаме защо ни е този дар; какво да правим с него.

И са правили грешки, и ще грешат всички, които предсказват, че изкуството ще се разложи, ще изживее формите си и ще умре. Ще умрем ние, а то ще остане. И още: ще разберем ли до гибелта си всичките му страни и предназначение?

Не всичко може да се назове; друго ни мами отвъд думите. Изкуството открива дори пред измъчената мрачна душа светлината на висшия духовен опит. Чрез изкуството понякога ни спохождат смътно и кратко такива озарения, които не е в състояние да роди и най-надареният ум.

Това прилича на малкото огледалце от приказките: погледнеш в него и видиш за миг не себе си, а Недостъпното, до което не можеш нито да се приближиш, нито да се докоснеш. И само душата трепери…

2

Достоевски веднъж загадъчно произнася: «Красотата ще спаси света.» Какво е това? Дълго ми се струваше просто фраза. А и как би могло да бъде възможно? Кога, кого и от какво в кръвожадната история е спасила красотата? Да, облагородявала е, да, възвишавала е, но кого е спасила?

Има обаче такава особеност в същността на красотата, в изкуството: убедителността на истинското художествено произведение до такава степен е неопровержима, че кара да й вярва дори нежелаещата да я приеме душа. Политическата реч, напористата публицистика, програмата за социалния живот и философската система може да се построят на пръв поглед гладко и на грешна и лъжлива основа и това, което е скрито и изопачено, не винаги може да се забележи веднага; дори и спорът не е в състояние да промени привидната устойчивост: затова доверие към него и има, и няма.

Напразно е това, което не стига до сърцето.

А художественото произведение в самата си същност съдържа проверката: измислените и пресилени концепции не издържат изпитанията на образите; рухват и едните, и другите, защото са бледи и слаби и никого не убеждават; но произведенията, изградени върху основата на истината и представили ни я убедително жива, ни теглят към себе си и никой никога, дори след столетия, не би се осмелил да ги опровергае.

Тогава може би старото триединство на Истината, Доброто и Красотата не е просто овехтяла парадна фасада, както ни се струваше по времето на нашата самонадеяна материалистична младост? Ако върховете на тези три дървета, както твърдят изследователите, се докосват, но прекалено очевидните и прекалено правите филизи на Истината и Доброто са задушени, изсечени и не им се дава възможност отново да избуят, може би чудноватите, непредсказуеми и неочаквани филизи на Красотата ще си пробият път и ще се развият на същото това място, за да свършат работата и на трите дървета?

И тогава ще се окаже неслучайно изтървана, а пророческа фразата: «Красотата ще спаси света», написана от Достоевски. Нали на него му е било дадено много да види, озарявало го е удивителното.

И тогава може би наистина изкуството, литературата могат да помогнат на днешния свят?

Скромното, което с годините ми се удаде да открия като отговор на този въпрос, ще се опитам да изложа тук днес.

3

За да се изправя зад тази катедра, от която се чете Нобеловата реч, катедра, предоставяна далеч не на всеки писател и само веднъж в живота, трябваше да изкача не само трите или четирите обичайни стъпала, водещи до нея, а стотици, дори хиляди — непристъпни, отвесни и замръзнали в мрака и студа, където имах щастието да оцелея, а други, може би с по-голям дар и по-силни от мен, загинаха. Само някои от тези хора срещнах на Архипелага ГУЛАГ, разпрострял се на безброй острови, защото под безпощадната мелница на следенето и страха не с всеки успях да завържа разговор; за едни бях само чувал, а за съществуването на други едва се досещах. Тези, които потънаха в тази пропаст с утвърдено литературно име, поне са известни, но колко неоткрити, нито веднъж неназовани публично, изчезваха и почти на никой не се удаде да се върне от там! Цяла национална литература остана там, погребана не само без ковчег, но дори без долно бельо, гола, с мазоли по пръстите на нозете. Но нито за миг не е преставала да съществува руската литература, макар отстрани да е изглеждала като пустиня! Там, където би могла да расте огромна гора, останаха след всички изсичания само две-три случайно подминати дървета.

И днес аз, съпровождан от сенките на загиналите, пропускайки пред себе си с наведена глава на това място другите, заслужили го преди мен, се питам как да отгатна и да изложа онова, което са искали да кажат те?

Това задължение отдавна ни тежи и ние винаги сме го разбирали; задължение, изразено най-добре от Владимир Соловьов:

В мъчителните лагерни премествания, в колоната на арестантите, в мъглата на вечерните студове с мъждивите вериги на фенерите неведнъж в гърлото си сме усещали онова, което ни се е искало да извикаме пред целия свят, ако бе възможно да ни чуе. Тогава ни се струваше пределно ясно какво послание ще отнесе нашият вестоносец и как веднага ще откликне на чутото светът. Кръгозорът ни бе изпълнен и с физическите предмети, и с душевните движения, и в нераздвоения свят нямаше нищо, което би могло да бъде по-тежко от тях. Тези мисли не бяха оформени от книгите и заимствани, за да изглеждат гладки: те се бяха родили в затворническите килии и край горския огън в разговори с хора, отдавна покойници, и бяха проверени от онзи живот и покълнали там.

Когато отслабна външният натиск, моят и общият кръгозор се разшириха и постепенно, макар и през иглено ухо, ни се разкри този «цял свят»; и се оказа съвсем не такъв, какъвто си го представяхме, очаквахме и се надявахме: «не така» живеещ, «не нататък» поел, след възклицанията пред блатното тресавище: «Каква очарователна локва!»; пред веригите на оковите: «Каква изтънчена огърлица!»; а натам, където на едни им е невъзможно да избършат сълзите си, а други подскачат под палката на безгрижния диригент.

Как се случи това? От какво се отвори тази пропаст? Безчувствени ли бяхме? Или безчувствен бе светът? Или това се дължеше на различните езици? Защо не винаги и ясната реч достига до съзнанието на човека? Думите отзвучават и изтичат като вода — без вкус, мирис и цвят и без следа.

Според начина, по който разбирах всичко това, се меняха в течение на годините съдържанието, смисълът и тонът на моята евентуална реч. Моята днешна реч.

И тя вече съвсем малко прилича на онази, първоначално замислена в студените лагерни вечери.

4

Човек извечно е устроен така, че неговият светоглед, когато не е внушен от хипноза, неговите мотиви и скала на оценките, неговите действия и намерения се определят от личния и груповия жизнен опит. Руската пословица: «Не вярвай на родния си брат, а на кривогледото си око!», е най-солидната основа за разбиране на заобикалящия ни свят и за откриване на начина на поведение в него. И дълги векове — докато нашият свят бе глух, затворен в себе си, докато не бе пронизан от единните линии за връзка, докато не бе се превърнал в едно общо цяло, разтърсвано от конвулсии — хората безпогрешно са се ръководили от собствения си жизнен опит в своята ограничена местност, в общината, в обществото си и накрая — на своята национална територия. Тогава е било възможно отделното човешко око да открие и възприеме някаква обща скала на оценките, да разбере къде се намира средното положение, кое е невероятното; кое е жестокото, кое — отвъд границата на злодейството; кое е честно, кое — лъжа. И макар разпръснатите народи да са водили съвсем различен живот и техните скали за обществените оценки поразително да не са съвпадали, както и представите им за мярката, тази разлика е удивлявала само редките пътешественици и е изглеждала като мимолетен странен факт върху страниците на списанията, без да представлява някаква опасност за още необединеното човечество.

Но ето че през последните десетилетия човечеството внезапно и незабелязано стана единно, обнадеждаващо и опасно единно до такава степен, че сътресенията и възбудената болка при една част от него мигновено се предава на останалите, които понякога посрещат нашествието, без да имат какъвто и да било имунитет. Да, човечеството стана единно, но не така, както преди са били единни общината или дори нацията, не чрез постепенния жизнен опит или чрез собствения поглед, добродушно определен като крив, дори не и чрез родния понятен език, а над всевъзможните бариери, чрез международното радио и печата. Събитията ни затрупват, половината свят за минута разбира за тях, но мерките, с помощта на които биха могли да се обхванат и оценят по законите неизвестните ни части на света, отсъстват в сводките, достигнали до нас по ефира или прочетени в информациите на вестниците; тези мерки прекалено дълго са установявани в специфичния живот на отделните страни и общества, за да ги усвоим изведнъж. В различните кътчета на света използват собствена, проверена и изстрадана скала на оценките и неотстъпно самоуверено използват само нея.

И такива скали в света има ако не стотици, то поне няколко: скала за близки събития и скала за далечни; скала, по която оценяват предишните общества, и скала — за новите; скала за неуспелите и скала за благополучните. Деленията на скалите въобще не съвпадат, изкарват ни от равновесие и за да не ни причиняват болка, ние отхвърляме чуждите като безумни и заблуждаващи ни и съдим за целия свят по домашната си скала. Затова ни се струва голямо, причиняващо ни болка и непоносимо не онова, което в действителност е такова, а това, което е най-близо до нас; всичко далечно, което не заплашва да се приближи още днес до прага на дома ни, приемаме с всичките му стонове, сподавени викове и убийствена същност, оставила след себе си милиони жертви, като напълно поносимо и в приемливи размери.

В една страна след гоненията, неотстъпващи на древноримските, не толкова отдавна дадоха живота си заради вярата в Бога стотици хиляди безмълвни християни; в друга част на света някой безумец, който навярно не е единичен случай, пресича океана, за да погуби първосвещеника и да ни освободи от религията! С вярата в истинността на своята скала той е взел решение вместо всички нас!

Това, което по една скала изглежда отдалеч като завидна благоденстваща свобода, по близката мярка не е нищо друго освен досадно принуждение, предизвикващо преобръщане на автобуси; това, което в даден край на света е стремеж към мечтаното благополучие, в другия край се приема като дива експлоатация, изискваща неотложни стачни действия. Различни са дори скалите за стихийните бедствия: наводнението, отнело живота на двеста хиляди, ни се струва нищо в сравнение с нашия конкретен, безобиден градски случай — наводнените от силен порой улици; такива са и скалите, отнасящи се до оскърблението на личността: там, където унижава дори и ироническата усмивка и досадният жест, жестоките побои се приемат като безобидна, не особено сполучлива шега. Различни са и скалите за наказанията и за злодействата. По мерките на една скала арестът за месец, заточението на село или «карцерът», където хранят с бял хляб и мляко, разтърсват въображението и изпълват вестниците с гневни статии, по мерките на друга са нещо обикновено и простимо и затворническите срокове от двадесет и пет години, и карцерите с ледени стени, в които затвореният е без бельо, и психиатричните домове с напълно здрави обитатели, и разстрелите по границата на стотици неразумни хора, които, кой знае защо, нанякъде бягат. А особено спокойно е сърцето за онзи екзотичен край, за който въобще нищо не е известно, откъдето нямаме никакви сведения, а само закъснели догадки на някой и друг кореспондент.

За тази раздвоеност, за това вцепенено неразбиране на чуждата далечна мъка не бива да се упреква нашето зрение: просто така е устроен човекът! Но за цялото човечество, събрано в едно цяло, такова взаимно неразбиране крие в себе си близка неизбежна гибел. При наличието на шест, четири, дори и на две скали не може да съществува единен свят и единно човечество: ще ни разкъса тази разлика в ритъма и колебанията. Ние няма да заживеем дружно на една Земя; човекът с две сърца е пътник за онзи свят.

5

Но кой и как ще съвмести тези скали? Кой ще създаде за човечеството единна система за оценките — за злодействата и благодеянията, за нетърпимостта и търпението; кой ще изясни на човечеството кое действително е тежко и непоносимо, а кое от намиращите се най-близо до нас явления кара кожата ни да настръхва, за да насочи гнева ни към действително страшното, а не към това, което е близо до нас? Кой би успял да пренесе такова разбиране през границата на собствения си човешки опит? Кой би могъл да внуши на невъзприемчивото, упорито човешко същество чуждата далечна мъка и радост, мащабите и заблужденията, които то никога не е преживяло? Безсилни са и пропагандата, и принудата, и научните доказателства. Но за щастие в света съществува такова средство! Това е изкуството! Това е литературата!

На тях им е достъпно такова чудо: те могат да преодолеят порочната особеност на човека да се учи само от собствения си опит, като пренебрегва чуждия. Изкуството прехвърля от човек на човек, изпълвайки земното му време, изцяло товара на чуждия дълъг жизнен опит с всичките му тежести, багри, сокове, въплъщава опита, преживян от другите, за да бъде усвоен като собствен.

И дори много повече, защото и отделни страни, и цели континенти повтарят грешките на другите дори с вековно закъснение, когато ни се струва, че всичко е толкова очевидно! Но не: това, което е преживяно, премислено и отхвърлено от дадени народи, изведнъж се приема от другите като ново откритие. Тогава и тук изкуството и литературата са единственият заместител на ненатрупания от нас опит; те притежават чудесната възможност чрез различието на езиците, обичаите, обществения начин на живот да пренасят жизнения опит от една нация до друга, никога неизживяла трудния многогодишен национален опит, като в щастливия случай я опазват от излишния, грешен и дори гибелен път и съкращават лъкатушенията на човешката история.

За това велико благословено свойство на изкуството настойчиво напомням днес от тази престижна трибуна.

И още в една безценна посока литературата пренася натрупания опит: от поколение на поколение. Така тя се превръща в живата памет на нацията и съхранява в себе си нейната загубена история във вид, който не се поддава на преиначаване и фалшифициране; и по този начин литературата запазва заедно с езика и националната душевност.

(В последно време е модно да се говори за изравняване на нациите и за изчезване на самобитните народи в котела на цивилизацията. Аз не съм съгласен, но това е отделен въпрос; все пак е уместно да се каже, че изчезването на нациите би ни направило много по-бедни, защото хората биха започнали да си приличат. Нациите са богатство на човечеството, негови обобщени личности; дори и най-малката от тях има свои особени цветове, крие в себе си особена страна от Божия замисъл.)

Но горко на онази нация, съществуването на чиято литература се прекъсва заради нечия намеса: това не е просто нарушение на «свободата на печата», а своеобразно затваряне на националната душа и прекъсване корените на националната памет; нацията не помни миналото си, лишава се от духовното единство и макар да говорят един и същ език, съотечествениците престават да се разбират един друг. Отиват си поколения, без да разкажат нито за себе си, нито за предшествениците. За такива майстори като Ахматова и Зимятин, осъдени за цял живот да творят в мълчание, без да чуят ехото на написаното от тях, това не е лична трагедия, а беда и опасност за цялата нация; а в други случаи — и за цялото човечество, когато такова мълчание пречи да разберем и цялата История.

6

В отделни периоди от време в различни страни и разгорещено, и сърдито, и изящно се е водил спор за това дали изкуството и художникът трябва да живеят сами, за себе си, или са длъжни вечно да помнят за своя дълг пред обществото и да му служат, макар и непредубедено. За мен не са възможни два отговора, но нямам намерение да прибягвам до десетки доводи. Едно от най-блестящите изказвания на тази тема е Нобеловата реч на Албер Камю и аз с радост се присъединявам към нейните изводи, още повече че руската литература от десетилетия е имала тази склонност да не се любува прекалено на себе си и да не лети прекалено безгрижно, и аз не се срамувам да продължа, доколкото мога, тази традиция. Много отдавна руската литература е възпитала у нас чувството, че писателят може и е длъжен да направи много за своя народ.

Няма да погазваме правото на художника да изразява изключително собствените си преживявания и самонаблюдения, пренебрегвайки всичко, което се случва в останалия извън него свят, но ни е позволено да го помолим, да го призовем и да насочим вниманието му. Нали само отчасти той развива сам своята дарба, голяма част от която заедно с отговорността за свободната му воля е заложена в него от мига на раждането му? Да допуснем, че художникът не е длъжник пред никого за нищо, но е нетърпимо болно да виждаме как той, отдалечавайки се в света, сътворен от него, или в пространствата на субективните капризи, може да отдаде реалния свят в ръцете не само на користни, но и на нищожни и безумни хора.

Нашият XX век се оказа по-жесток от предишния и не само с първата му половина е изчерпано всичко страшно в него. Същите стари пещерни чувства — алчност, завист, необузданост, взаимно недоброжелателство, в течение на времето получили прилични наименования от типа на класова, расова, профсъюзна борба, разкъсват света. Пещерната омраза към компромисите се е превърнала в теоретичен принцип и се смята за добродетел на ортодоксалността. Тя изисква милиони жертви в безкрайните граждански войни, насажда в душите ни измамната представа, че не съществуват устойчиви общочовешки понятия за доброто и справедливостта, защото се променят, а следователно трябва да се постъпва така, както е изгодно на твоята партия. Всяка професионална група винаги, когато намира удобен момент да отнеме кокала, без значение дали й е излишен, или е чужда собственост, веднага го грабва, независимо, че с постъпката си може да съсипе обществото. Амплитудата на колебанията на западното общество, както изглежда отстрани, се приближава към онзи предел, отвъд който системата става метастабилна и разпадаща се. Все повече стеснявайки рамките на вековната законност, насилието нагло и победоносно шества по целия свят, без да го е грижа, че неговата безплодност е проявявана и доказвана вече много пъти в историята. Тържествува не просто грубата сила, но и нейното шестващо по пътя оправдание; целият свят е подчинен на наглата увереност, че силата може всичко, а правотата — нищо. Бесовете, на Достоевски, които ни се струваха кошмарна провинциална фантазия, пред очите ни заливат целия свят, превземат и страни, където дори не са могли да си ги представят: отвлечените самолети, взетите заложници, взривовете и пожарите през последните години ни сигнализират за решимостта си да разтърсят и унищожат цивилизацията! И това е напълно осъществимо. Младежта — в онази възраст, когато тя няма друг опит освен сексуалния, когато не е изпитала на собствения си гръб страданията и не е достигнала до собствените си прозрения — възторжено върви по опорочения руски път на XIX век, а й се струва, че открива нещо ново. Новопоявилите се хунвейбини приемат като чудесен образец собствената си деградация, довела ги до нищожно съществуване. Пренебрежително неразбиране на извечната човешка същност, наивна увереност на лишените от опит: ще прогоним тези хищни, алчни потисници и управници, а следващите (ние!), принудени да сложат настрана гранатите и автоматите, ще бъдат справедливи и изпълнени със съчувствие. Ще имат да вземат!… А който е поживял и има опит, който може да възрази на тази младеж, не смее да го направи, дори й угодничи, само и само да не изглежда «консерватор»; и това отново е подражание на руските прояви от XIX век, които Достоевски нарича «робуване на прогресивните идейчици».

Духът на Мюнхен въобще не е останал в миналото, защото не е само кратък епизод; дори бих се осмелил да кажа, че този дух преобладава през XX век. Уплашеният цивилизован свят, стъписан от нашествието на внезапно възроденото озъбено варварство, не намери какво да му противопостави освен отстъпките и усмивките. Духът на Мюнхен е болест на волята на сполучилите хора, той е ежедневно състояние на онези, които с цената на всичко се стремят да утолят само жаждата си за благоденствие и приемат материалната обезпеченост като главна цел на земното си битие. Такива хора, а те са мнозинството в днешния свят, избират позицията на пасивността и отстъпките, за да продължат колкото се може по-дълго привичния си живот и да отложат преминаването на границата на суровите изпитания поне днес, а утре току-виж бурята отмине… (Но това никога не става! Само отплатата за страхливостта е още по-жестока. Мъжеството и преодоляването на препятствието идват единствено тогава, когато сме готови на жертви.)

Грози ни гибел още и затова, че не позволяват на физически стеснения свят да се слее и духовно, пречат на молекулите на знанието и съчувствието свободно да прескачат от едната му половина в другата. Най-голямата опасност се крие в пресичането на информационния поток, свързващ различните части на планетата. Съвременната наука знае, че това води до ентропия, до всеобща разруха; прави призрачни международните подписи и договори: вътре в оглушалата зона не представлява особена трудност да се тълкува така, както там е угодно, всеки договор, а още по-просто е да се забрави, сякаш никога не е съществувал (това е разбрал прекрасно Оруел); в тази оглушала зона живеят сякаш не жители на Земята, а марсиански експедиционен корпус; там нищо не знаят за останалите части на планетата и са готови да ги потъпчат със святата увереност, че «освобождават».

Преди четвърт век се ражда, за да изпълни великите надежди на човечеството, Организацията на Обединените Нации. Но, уви! — в безнравствения свят и тя израсна безнравствена. Това не е организация на Обединените Нации, а Организация на Правителствата, където се намират на една плоскост и свободно избраните, и насилствено наложените, и взелите с оръжие властта. С користно пристрастие повечето от членките на ООН ревниво се грижат за свободата на едни народи и пренебрежително се отнасят към свободата на други. С угодническо гласуване тя отхвърля разглеждането на частни жалби, изпълнени със стонове, викове и молби на отделни малки хора, просто хора, прекалено малки буболечки за такава велика организация. Дори най-добрият документ за двадесет и пет годишното си съществуване — Декларацията за правата на човека — ООН не си направи труда да представи като задължително условие за членство пред държавните власти, осъждайки по този начин малките хора да се подчиняват на волята на неизбраните от тях правителства.

А изглеждаше, че обликът на съвременния свят изцяло е в ръцете на учените, от които зависят всички технически стъпки на човечеството; изглеждаше, че именно от световното сътрудничество между учените, а не от политиците би трябвало да зависи в каква посока да върви светът; още повече че примерът на отделния човек показва колко много биха постигнали всички заедно. Но не! Учените не направиха паметен опит да станат важна самостоятелно действаща сила на човечеството. Провеждането на десетки конгреси показа, че те се отдръпват от чуждите страдания; по-уютно е да се остане само в границите на науката. Същият онзи дух на Мюнхен е разперил и над тях крилата си.

Какви са мястото и ролята на писателя в този жесток, динамичен, взривоопасен свят, на границата на неговите десет варианта за гибел? Нали ние въобще не изстрелваме ракети, не треперим дори над последното, което ни е останало, и въобще предизвикваме само презрение у онези, които уважават единствено материалната сила. Не е ли естествено и ние да отстъпим, да загубим вяра в непоколебимото добро, в единната правда и само като странични наблюдатели да разкриваме пред света горчивите си наблюдения за това, колко безнадеждно изкривено е лицето на човечеството, колко дребнави са станали хората и колко трудно е на самотните, изтънчени, красиви души да живеят сред тях?

Но и бягството е немислимо за нас. Станали веднъж слуги на словото, вече е невъзможно да се отклоним: писателят не е безстрастен съдия на съотечествениците и съвременниците си, той е неразделна част от цялото зло, извършено от неговата родина или народ. И ако танковете на родината му са залели с кръв асфалта на чужда столица, нейните тъмнокафяви петна завинаги са оставили следите си върху лицето на писателя. И ако в съдбоносна нощ са удушили спящия доверчив приятел, върху дланите на писателя са останали синини от онова въже. И ако неговите млади съграждани безцеремонно подчертават превъзходството на разврата пред скромния труд, стават наркомани или отвличат самолети, това зловоние се смесва с дъха на писателя.

Ще намерим ли в себе си дързост да заявим, че не сме отговорни за язвите на днешния свят?

7

Крепи ме обаче усещането, че световната литература е единно голямо сърце, чиито удари известяват за грижите и бедите на нашия свят, макар и по свой начин представени и видени във всеки негов ъгъл.

Освен изконните национални литератури през миналите векове е съществувало и понятието световна литература като събирателен образ на върховите постижения на националните и като съвкупност от взаимните литературни влияния. Но се случи забавяне във времето: читателите и събратята по перо откриваха чуждестранните писатели със закъснение, понякога вековно, така че и взаимните влияния закъсняваха и плодотворното влияние на най-добрите произведения разкриваше силата си пред очите на потомците, а не на съвременниците.

А днес между писателите на една страна и техните колеги и читателите на друга съществува ако не мигновено взаимодействие, то много близко във времето; аз сам го изпитвам върху себе си. Ненапечатаните, уви!, в родината ми мои книги, независимо от бързите и често отвратителни преводи, бързо Намериха отзивчивия световен читател. С техния критичен анализ се заеха бележити писатели като Хайнрих Бьол. През последните години, когато успях да съхраня моята работа и свобода, държащи се, независимо от всички закони на земното притегляне, сякаш във въздуха, без никаква опора, върху невидимото, мълчаливо опънато въженце на общественото съчувствие, аз с благодарна топлота съвсем неочаквано за себе си почувствах подкрепа и се уверих в световното братство на писателите. В деня на моята петдесетгодишнина бях изумен, получавайки поздравления от известни европейски писатели. Никакъв натиск върху мен не минаваше незабелязано. В опасните седмици след изключването ми от Съюза на писателите именно стената, издигната от известните световни писатели в моя защита, ме спаси от най-лошите гонения, а норвежките писатели и художници след заплахата да бъда изгонен от родината гостоприемно ми приготвиха подслон. А накрая дори и предложението за кандидатурата ми за Нобеловата награда бе издигната не от страната, в която живея и пиша, а от Франсоа Мориак и неговите колеги. По-късно цели национални писателски съюзи изразиха своята подкрепа към мен.

Така разбрах и усетих, че световната литература вече не е нещо отвлечено или обобщение, направено от литературоведите, а общо тяло и дух, живо сърдечно единство, в което се отразява растящото духовно единство на човечеството. Все още аленеят държавните граници, нажежени от оголените електрически жици и автоматните откоси, все още някои министерства на вътрешните работи предполагат, че и литературата е «вътрешна работа» на подведомствените им страни, все още се излагат на публичното внимание вестникарските заглавия: «Не е тяхно право да се намесват в нашите вътрешни работи!», а в същото време въобще не остана място на нашата малка Земя за вътрешни работи! Спасението на човечеството се крие само в това всичко да засяга всеки: на хората от Изток не би им било безразлично да знаят какво мислят на Запад и обратно. И художествената литература — един от най-тънките, отзивчиви инструменти на човешкото същество — сред първите възприе, усвои и разпространи чувството за нарастващо единство на човечеството. И ето сега аз уверено се обръщам към днешната световна литература, към стотиците приятели, които в действителност не съм срещал и може би никога няма да видя.

Приятели! Да се опитаме да помогнем, ако имаме авторитет! Кой открай време е бил обединителна сила в своите страни, разкъсвани от разногласието на партиите, движенията, кастите и групите? Такова е по своята същност положението на писателите, изразители на националния език, главната опора на нацията и на територията, населена от нея, а в щастливия случай — и на националната душа.

Мисля, че е във възможностите на световната литература в тези тревожни часове за човечеството да му помогне по-добре да опознае себе си, независимо от това какво му внушават пристрастните хора и партии; да пренесе събрания опит от единия край до другия по такъв начин, че да престане да се раздвоява, и да уеднакви деленията на скалите; за да узнаят едни народи истинската история на другите с онази сила на познанието и болезненото светоусещане така, сякаш са я преживели сами, което ще рече да избягнат късното повторение на жестоки грешки. А самите ние може би ще успеем да развием в себе си и световното зрение: фокусирайки ясно, както всеки човек, близкото, с периферното си зрение ще започнем да долавяме и онова, което става в света, намирал се досега извън обсега ни. И ще уравновесим и опазим световните пропорции.

И кой, ако не писателят, ще порицае не само собствените си некадърни управници (в другите държави този начин е най-лекият да си изкара хляба всеки, който не го мързи), но и обществото с неговото страхливо унижение или самодоволна слабост; ще осъди и леките залитания на младежта, и младите пирати, замахващи с ножове в ръце?

Ще възразят: какво може да направи литературата срещу безжалостното настъпление на откритото насилие? Не трябва да забравяме, че насилието не може да живее само за себе си; то непременно съдържа в същността си лъжата; между тях съществува най-кръвната, най-дълбоката природна връзка: насилието няма зад какво да се прикрие освен зад лъжата, която от своя страна не може да бъде наложена без терор. Всеки, избрал веднъж насилието като свой метод, неминуемо трябва да избере лъжата за водещ принцип. Веднъж родено, насилието действа открито и дори се гордее с това; но укрепило се, то усеща разредения въздух около себе си и не може да съществува по-нататък, без да прибегне до словесната мъгла на лъжата. И вече не е задължително винаги открито да стиска нечие гърло; по-често насилието изисква от поданиците само да бъдат съучастници в лъжата, да се закълнат пред нейното знаме.

Обикновената крачка, която трябва да направи обикновеният човек, съхранил мъжеството си, е да не участва в лъжата, да не поддържа нейните действия: нека това става в света и дори да се утвърждава, но не с моя помощ! Докато писателите и художниците могат много повече: да победят лъжата! Поне в борбата с лъжата изкуството винаги е побеждавало и винаги побеждава! — и това е неопровержимо за всички! Пред много неща в света лъжата може да устои, но не и пред изкуството. И щом само мъглата на лъжата бъде разкъсана, ще блесне отвратителната голота на насилието и то ще грохне.

Ето защо мисля, приятели, че ние сме способни да помогнем на света в неговия горещ час. Да влезем в схватката, без да се оправдаваме с липсата на оръжие, да изоставим безгрижния си живот!

В руския език много популярни са пословиците за правдата. Те отразяват изстрадания народен опит и понякога действат с поразителна сила:

ЕДНА ПРАВДИВА ДУМА ЩЕ ПОВДИГНЕ ЦЕЛИЯ СВЯТ.

Ето на такова привидно фантастично нарушение на закона за съхранение на масата и енергията са основани и моята собствена дейност, и моят апел към писателите от целия свят.

Информация за текста

© 1972 Александър Солженицин

© 1993 Георги Миланов, превод от руски

Александр Солженицын

Нобелевская лекция по литературе, 1972

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010г.

Издание:

Александър Солженицин. Раково отделение

Първо издание

Превод от руски: Георги Миланов

Редактор: Ирина Атанасова

Коректор: Галя Кръстева

Художници: Емил Попов, Александър Алексов

ISBN 954-8470-01-2

ИК «Венисон», Перник, 1993г.

Александр Солженицын. Раковый корпус. ж. Новый мир, 1990

Свалено от «Моята библиотека»

Последна редакция: 2010-06-01 10:00:00

Оглавление