«Нобелова лекция по литература»

Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето; предмет, отразяващ ту мъгляво, ту ярко слънчевия лъч — и го върти в ръцете си, оглежда го от всички страни и се чуди как би могъл да му влезе в работа и търси да му намери някакво нисше предназначение, без да предполага, че неговата мисия е да обслужва Висшето; така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните, използваме го ту за развлечение — под формата на естрадни песнички в нощен бар, ту за политически и ограничени социални нужди; а в същото време изкуството не се осквернява от нашите опити, не губи своя произход; всеки път, независимо за какво е било употребявано, то ни дарява част от своята тайнствена вътрешна светлина.

Но можем ли да обхванем цялата тази светлина? Кой би се осмелил да каже, че е вникнал в Изкуството и е обхванал всичките му страни? А може би някой някога го е разбирал и ни го е обяснявал през миналите векове, но ние не сме могли да го запаметим; чули сме, но сме пренебрегнали и отхвърлили чутото веднага, както винаги бързайки да сменим и най-доброто, само и само да звучи като ново! И когато отново ни кажат забравеното, ние вече и не помним, че някога ушите ни са го чули.