«Сянката на Кондора»

И ТАКА, МЕЖДУ ШАХМАТНИТЕ ФИГУРИ, КОТЕНЦАТА И УРОЦИТЕ С ПОРТОКАЛА И ОГЛЕДАЛОТО НОВАТА АЛИСА ПРИДОБИВА ПОЗНАТАТА НИ ВЕЧЕ ФОРМА, ПРОБЛЕМЪТ С ШАХМАТА Е РЕШЕН СЪВСЕМ КОРЕКТНО В РАЗВИТИЕТО НА РАЗКАЗА, НО БЕЗСМИСЛЕНИЯТ СЮЖЕТ И ХОДОВЕТЕ НА ФИГУРИТЕ СА ТАКА ЛОВКО ПРЕПЛЕТЕНИ И ТАКА НЕОТДЕЛИМИ ЕДИН ОТ ДРУГ, ЧЕ ТЕЗИ, КОИТО НЕ ЗНАЯТ ДА ИГРАЯТ ШАХ, РЯДКО СА ОБЕЗПОКОЯВАНИ ОТ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СА ИЗОЛИРАНИ ОТ ЗАБАВЛЕНИЕТО. ЕДНО БЕШЕ СИГУРНО, ЧЕ БЯЛОТО КОТЕНЦЕ НЯМАШЕ НИЩО ОБЩО С ТОВА — ГРЕШКАТА БЕШЕ ИЗЦЯЛО НА ЧЕРНОТО КОТЕНЦЕ

ИЛИЪНЪР ГРЕЪМ, В ПРЕДГОВОРА Й КЪМ „АЛИСА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ“ НА ЛУИС КАРОЛ.

Не мисли за това, каза си той, само бягай. Бягай. Краката му блъскаха леко пружиниращата земя, препъваха се в буци и камъни, невидими в тъмнината, дробовете му изгаряха с всяка глътка въздух, в стомаха му се плискаше болезнено гадене. Бягай.

Мисли за нещо друго, съсредоточи се върху целта си, напрегни се, за да я достигнеш. От нелепите фрази му се прииска да се засмее. Шумното му дишане дори промени тона си, когато леко се усмихна между вдишванията. Това беше шега. Мисли за целта си, когато вътрешностите ти ще се пръснат от бягане, защото някъде отзад, вероятно съвсем близо, има хора, чиято единствена цел е да те убият. Бягай.

Смешно е как се уморяват ръцете ти, като тичаш, помисли си той, когато се изкачи на малко възвишение и се запрепъва по отвъдната му страна. Размахват се край тялото ти, почти нищо не вършат, а стават толкова тежки, толкова уморени. Не мисли за това. Бягай.

Напред изникна ярко кълбо светлина. Сега беше достатъчно близо, за да различи предметите в блясъка на прожекторите. Отметна глава назад, за да види безоблачното небе. Имаше звезди, но луната не беше изгряла. Може би, помисли той, може би е изгряла и е залязла. Може би е зад облак. Може би ще остане там, където е, и тъмнината ще ме скрие. Може би. Може би ще успея да стигна до светлината. И може би те няма да ме догонят, докато не дойде помощ. Може би, мислеше той, може би. Бягай.