«Милионерша търси запознанство»

— Извинете — попитах плахо, — това обир ли е? Въпросът ми бе адресиран към як младеж с маска на лицето, който енергично размахваше някакво желязо, подозрително приличащо на пистолет. Очевидно младежът бе ужасно нервен. Той изрева: „Всички на пода!“ — и с този крясък ме изтръгна от дълбокия размисъл, в който бях изпаднала от сутринта. Та затова попитах по-скоро по навик — обичам да задавам въпроси, защото по природа съм любопитна, — пък и от напълно обяснимото си желание да съм в крак със случващото се. Защото ако това беше обир, аз, общо взето, нямах нищо против, тъй като в портмонето ми се мъдреха 100 рубли и 55 копейки и бях съгласна да ги пожертвам, само и само младежите да не се вълнуват чак толкова, а бижутата ми се изчерпваха с една кожена гривна, която впрочем беше скъпа, освен това ми харесваше и нямах намерение да се разделям с нея, но пък и младежите едва ли щяха да се полакомят за такъв юлар. И изобщо, ако това беше обир, аз би трябвало тихо и мирно да си седя в ъгъла, т.е. сега вече да лежа на пода, да изчакам, докато грабителите си оберат крушите, и да продължа да разсъждавам за живота, който между другото напоследък не ми доставяше кой знае какво удоволствие. А пък ако младежите — не дай си боже! — бяха терористи, в такъв случай трябваше да се настроя за изпитания, но по обясними причини не ми се щеше да направя това, защото не си падах много-много по изпитанията, пък и освен това в този момент те изобщо не бяха най-подходящото нещо за мен.

С две думи, когато зададох този въпрос с мек тон, вежливо и с присъщата ми интелигентност, исках всичко на всичко да се ориентирам.

— Млъквай! — ревна здравенякът, сграбчи ме за яката и ме събори на пода, където аз се разплесках, прошепвайки: „Малоумник!“, но всъщност направих това много тихо, като предвидливо понижих гласа си и извърнах глава настрана.

„Терористи са“ — помислих си с прискърбие, тъй като не очаквах никакво снизхождение от живота. И дори не се изненадах особено, че за пореден път успях да се забъркам в някаква история. За мен това беше нещо най-обикновено: сандвичът ми винаги падаше върху намазаната с масло страна, автобусът се изнизваше под носа ми, самолетът излиташе със закъснение, ако аз пътувах с него, паспортът ми редовно изчезваше, токовете на обувките ми се чупеха, а джебчиите в тълпата безпогрешно ме намираха, за да отмъкнат портмонето от чантата ми.