«Четвърта тревога»

Припичам се на слънце и пия джин. Часът е седем сутринта. Неделя. Мисис Ъксбридж е отишла някъде с децата. Тя е домашната ни прислужница. Готви и се грижи за Питър и Луиз.

Есен е. Листата са пожълтели. Утринта е безветрена, но листата се ронят със стотици. Мисля, че за да усетиш нещо — листо или стръкче трева, — трябва да познаваш силата на любовта. Мисис Ъксбридж е на шейсет и три години, жена ми я няма, а на мисис Смитсониан (която живее на другия край на града) тези дни й липсва настроение, така че сякаш са ми отнели някаква част от утрото и отнетото време има праг или по-точно няколко прага, които не мога да прекрача. Три-четири футболни подавания биха могли да ми помогнат, но Питър е още много малък, а единственият ми съсед, който играе футбол, отива на черква.

Жена ми Бърта се очаква в понеделник. Тя идва от града в понеделник и се връща обратно във вторник. Бърта е красива млада жена с разкошна фигура. Мисля, че очите й са прекалено близо едно до друго и понякога е свадлива. Когато децата бяха съвсем малки, тя ги възпитаваше по свой заядлив начин. „Ако не изядете хубавата закуска, приготвена от мама, преди да преброя до три — казваше тя, — ще ви пратя да си легнете. Едно, две, три…“ Чувах същото и на вечеря: „Ако не си изядете хубавата вечеря, сготвена от мама, преди да преброя до три, ще ви пратя в леглото гладни. Едно, две, три…“ И пак: „Ако не съберете играчките си, преди мама да преброи до три, мама всичките ще ги изхвърли. Едно, две, три…“ Същото се повтаряше и в банята, и в леглото. „Едно, две, три“ беше тяхната приспивна песен. Понякога си мислех, че се е научила да брои още като дете и когато някой ден настъпеше краят й, сигурно щеше да брои и на ангела на смъртта. С ваше разрешение ще си налея още една чаша джин.