«Животът е по-добър от смъртта»

Стори й се, че си спомня мъжа от миналата година на същия този ден. Беше застанал до един гроб наблизо и от време на време се извръщаше, за да се огледа, докато Ета с молитвена броеница в ръка се молеше за упокои на душата на съпруга си Армандо. Понякога се молеше да се отмести и да й позволи да легне до него, та да може да й отдъхне сърцето. Беше втори ноември, Задушница, на гробищата на Кампо Верано в Рим. Започваше да вали и Ета положи букета от жълти хризантеми върху гроба, който Армандо нямаше да има, ако не беше един щедър чичо, лекар в Перуджа. Нямаше представи къде щеше да бъде погребан Армандо без чичото, но несъмнено гробът му щеше да бъде много по-неугледен, макар че пак щеше да се противопостави на неговото често изказвано желание да бъде кремиран.

Ета работеше за нищожна надница в един галантериен магазин, а Армандо не й бе оставил никаква застраховка. Големите яркожълти цветя, грейнали сред ноемврийския мрак върху залинялата трева, я развълнуваха, от очите й бликнаха сълзи. Въпреки че се чувстваше неприятно трескава като плачеше така, Ета се радваше на сълзите, защото плачът бе сякаш единственото, което й носеше облекчение. Беше на трийсет години, цялата в траур. Фигурата й беше стройна, влажните й кафяви очи — възпалени и с черни кръгове, кожата — бледа, а чертите й изтънели. След неочакваната смърт на Армандо, преди година и няколко месеца, тя идваше почти всекидневно през дългите римски следобеди да се моли на гроба му. Беше вярна на паметта му, вътрешно опустошена. Изповядваше се два пъти в седмицата и се причестяваше всяка неделя. Палеше свещи за Армандо пред скърбящата Богородица и поръчваше да се отслужи литургия веднъж в месеца, а имаше ли малко допълнителни пари — и по-често. Връщайки се в студения апартамент, в който продължи да живее и от който не можеше да се откаже, защото някога беше и негов, Ета мислеше за Армандо и си го спомняше такъв, какъвто беше преди десет години, а не когато умря. Неизменно я обземаше потискаща болка и ядеше много малко.

Ръмеше тих дъждец, Ета прехвърли и последното зърно от броеницата, пусна я в чантата си и отвори един черен чадър. Мъжът от другия гроб- с тъмнозеленикава шапка на главата си и тясно черно пардесю — беше спрял на няколко крачки зад нея и заслоняваше с малките си длани цигарата, която палеше. Когато видя, че си тръгва от гроба, докосна с пръсти шапката си. Беше нисък човек с тъмни очи и едва забележими мустаци.