«Лепка»

През пролетта на границата при Дуранкулак, се роди кученцето Лепка. То бе жълтокафяво на цвят, винаги усмихнато и готово за игра. Тръгваше след всеки човек, минал край него и закачливо го сподиряше на територията на граничният пункт. Сигурно затова, митничарите го кръстиха с това смешно име. Лепка нямаше нищо породисто в родословното си дърво, но притежаваше толкова чар, че дори строгият началник на митничарите се усмихваше, когато кученцето тръгнеше подире му. От малка Лепка свикна с многото различни хора, които преминаваха от едната държава в другата. Тя играеше с всички, въртеше опашка и дяволито се закачаше, докато един ден в средата на юни, не срещна Зрънчо. Той бе около тридесетгодишен, брадясал пройдоха, облечен в бяла тениска и скъсани дънки. На границата бе дошъл, защото просто искаше да я види. Израснал в бедна къщурка, сред много овощни дървета, в покрайнините на малкото градче Провадия, той никога не бе ходил в чужбина, работеше от време на време, каквото му падне и много не признаваше закон, ред, авторитети и всякакви условности. Беше свободен и див, като глухарчетата в полето, които можеха да летят с малките си бели пухчета, накъдето си поискат. Минавайки едва ли не за градския луд, Зрънчо си бе отвоювал свободата, да говори и прави каквото си иска, без някой да го взема на сериозно. Всъщност, той си бе напълно нормален и даже доста надарен в някои области, които много момичета и жени успяха да оценят, по времето, когато техните приятели и мъже, бяха заети с правенето на бизнес и кариера. Името му беше Кънчо, но всички го наричаха Зрънчо, защото много обичаше да си похапва от вкусните царевични пръчици, особено, когато под ръка, му се намираше някоя и друга бира.