«Удивителната смърт на Дъдли Стоун»

— Жив!

— Умрял!

— Живее си в Нова Англия, дявол да го вземе.

— Починал е преди двадесет години!

— Пуснете шапка и аз самият ще отида да ви донеса главата му!

Такъв разговор се поведе една вечер. Почна го някакъв непознат, упорствайки, че Дъдли Стоун бил умрял. Жив си е! — викахме ние. Ние ли няма да знаем, дето сме последните жалки останки от онези, които му кадяха тамян и четяха книгите му в светлината на разпалените интелектуалски обети от двадесетте години.

Явлението Дъдли Стоун. Този несравним стилист, най-величественият сред литературните лъвове. Положително си спомняте изумлението, главоблъсканиците и как затръби рогът на съдбата, след като той написа до издателите си тази бележка:

Господа, днес, на възраст тридесет години, аз се оттеглям от попрището, отказвам се от перото, изгарям всичките си вещи, изхвърлям последния си ръкопис на бунището и ви казвам привет и сбогом навеки.

Та ни дойде, като земетръс, лавини и други такива.

— Защо? — питахме се ние години наред, като се срещнехме.

И също като в рекламни радиосценки ние спорехме дали жени са го накарали да захвърли литературното си бъдеще. Или пък Бутилка? Или пък Коне, които са го надпреварили и са заставили този прекрасен фаворит да спре в разцвета на силите си?

Ние свободно признавахме пред всеки и пред всички, че продължеше ли Дъдли Стоун да пише и сега, то Фокнър, Хемингуей и Стайнбек щяха да бъдат погребани под лавата му. И толкова по-печално беше, че Стоун, пред прага на най-великата си творба, един ден обърна гръб и отиде да живее в някакъв град, който ще наречем Неизвестност, край едно море, най-подходящото название за което е Минало.

— Защо?

Този въпрос се всели завинаги във всеки от нас, който бе съзирал проблясъците на гений в разнообразното му творчество.

Една вечер преди няколко седмици размишлявахме за ерозията на годините, откривайки, че лицата ни вече са по-отпуснати, а косите ни — все по-забележимо оредели, и внезапно се възмутихме, че читателите не знаеха нищичко за Дъдли Стоун.