«Много след полунощ»

Полицейската линейка стигна до високия бряг в неподходящ час. Всъщност за линейка, където и да иде, няма добър час; този обаче бе особено неподходящ, тъй като бе много след полунощ и никой не си представяше, че денят може да настъпи отново — това казваше морето, нахвърлящо се върху тъмния бряг долу, потвърждаваше го студеният солен вятър от Тихия океан, а увилата небето и скрила звездите мъгла нанасяше своя окончателен, недоловим, но въпреки това парализиращ удар. Стихиите казваха, че са тук завинаги, човекът едва се забелязваше и скоро щеше да изчезне. При тези обстоятелства на хората, събрали се над пропастта с всички свои машини, фарове и фенери, бе трудно да усетят реалността на момента, тъй като бяха уловени между залеза, за който бяха забравили всички, и изгрева, който никой не можеше да си представи.

Малката тежест, която висеше от дървото и се въртеше на студения солен вятър, в никакъв случай не намаляваше това чувство.

Въпросната малка тежест бе момиче на не повече от деветнадесет, със светлозелена полупрозрачна рокля, палто и обувки, изгубени някъде в студената нощ. Беше дошла на скалите с въже, бе намерила дърво с клон, надвесващ се над пропастта, бе завързала въжето за него, бе направила примка и се бе оставила на вятъра, който сега люлееше тялото й. Въжето сухо скърцаше. Полицията и линейката свалиха момичето от празното пространство и го положиха на земята.

Около полунощ бяха получили телефонно обаждане за това какво им предстои да открият на скалистия бряг. Който и да бе обадилият се, бе затворил бързо и не позвъни отново; и ето че минаха няколко часа, бе направено всичко, което можеше да се направи, полицията завърши работата си и си замина. Остана само линейката и екипът й, който трябваше да качи безмълвния си товар и да го откара в моргата.

Тримата край покритото тяло бяха Карлсън, който се занимаваше с подобни неща вече трийсет години, Морено, работещ в Бърза помощ от десет, и Латинг, който бе постъпил само преди няколко седмици. Сега новакът стоеше на края на пропастта с въжето в ръце и гледаше като хипнотизиран опустелия клон. Карлсън се приближи зад гърба му. Латинг чу стъпките му.

— Ама че място, ама че ужасно място за умиране — каза той.

— Всяко място е ужасно, ако си решил да свършиш на него — отвърна Карлсън. — Хайде, хлапе.

Латинг не помръдна. Протегна ръка да докосне дървото. Карлсън изсумтя и поклати глава.