«Игра на двойки»

Бърнард Тримбъл играеше тенис срещу жена си и когато я побеждаваше, тя беше нещастна, а щом изгубеше, сякаш го обладаваха демони, меко казано, излизаше от кожата си и беше двойно по-нещастен от нея.

Един летен ден Бърнард Тримбъл караше по второстепенния път сред облените от слънце зелени поля около Санта Барбара в компанията на красива дама, която познаваше отскоро, но знаеше, че му подхожда. Косата й се развяваше на вятъра, яркият й шал плющеше, а изражението й беше философски уморено от неотдавнашните приятни усилия, когато покрай тях профуча открит спортен автомобил, пътуващ в обратната посока. Зад волана седеше жена, а до нея се смееше някакъв млад мъж.

— Боже мой! — извика Тримбъл.

— Защо извика? — поинтересува се прекрасната изкусителка.

— Жена ми току-що се размина с нас с най-ужасното изражение на лицето си!

— Какво изражение?

— Точно като твоето в момента — рече Тримбъл.

И натисна педала.

Вечеряха рано в тенис клуба. Топките летяха напред-назад с тихите звуци на прелитащи гълъби, Тримбъл седеше между двете запалени свещи и с удоволствие опустошаваше бутилката вино. Изръмжа, когато жена му най-сетне пристигна след прекомерно дългия душ и седна срещу него с нежната си като паяжина испанска мантиля1 и фосфоресциращ дъх като полъха на здрачна гора.

Наведе се напред да разучи брадичката й, бузите, очите.

— Не, няма го.

— Какво го няма? — попита тя.

Изражението, помисли си той. От припомнените приятни усилия.

Беше неин ред да се наведе напред и да разгледа лицето му.

Той се облегна назад и най-сетне събра кураж.

— Днес следобед се случи нещо необичайно.

Жена му отпи глътка вино.

— Странно, тъкмо се канех да кажа същото.

— Е, ти си първа.

— Не, продължавай. Кажи ми за необичайното нещо.

— Ами… — започна той. — Карах по един път извън града, когато се разминах с друга кола. В нея пътуваше жена, която страшно приличаше на теб. На мястото до жената, облечен в екстравагантно скъп бял костюм, с развяваща се на вятъра коса и с ужасно доволно и уморено изражение седеше запаленият по тениса милиардер Чарлз Уилям Бишъп. Всичко стана за миг, после колата изчезна. В края на краищата, пътувахме с четиридесет мили в час.