«Сбогом, лято»

Сбогом, лято.

Баба го погледна.

Дядо го каза.

Дъглас го почувства.

Сбогом, лято.

Думите се отрониха от устните на дядо, докато стоеше в края на верандата и гледаше езерото трева пред къщата, обрулените глухарчета, увехналите детелини, леката ръжда в дърветата. Истинското лято бе свършило, а в източния вятър се долавяше миризма на Египет.

— Какво? — попита Дъглас.

Но беше чул.

— Сбогом, лято. — Дядо се опря на парапета, затвори едното си око и остави другото да се скита по линията на хоризонта. — Знаеш ли какво е това, Дъг? Крайпътно цвете, кръстено на времето, каквото е сега. Виж. Целият дяволски сезон се е обърнал наопаки. Кой го знае защо лятото отново се върна. Може да е забравило нещо. Натъжава те. А после пак ти става весело. Сбогом, лято, Дъг.

Една папрат край парапета се разпадна на прах.

Дъг застана до дядо си с надеждата да види далечната гледка, нещо от онзи изглед зад хълмовете, нещо от желанието да се разплачеш, нещо от старата радост. Наложи се да се задоволи с миризмата на тютюна за лула и на афтършейва му. В гърдите му се завъртя пумпал — ту светъл, ту тъмен, ту раздвижваше устните му със смях, ту изпълваше очите със солена влага.

— Май ще изям една поничка и ще полегна — каза той.

— Добре, че си имаме сиести в Северен Илинойс. Хапни и лягай, момче.

Огромната топла ръка се отпусна върху главата му и от натиска пумпалът се завъртя по-бързо, докато не стана един топъл приятен цвят.

Последва радостно пътуване вътре към поничките.

Украсен с мустаци от пудра захар, Дъг размишляваше дали да не се предаде на съня — той се беше прокраднал изотзад и нежно го бе сграбчил за тила.

Полумрак изпълни дванайсетгодишното му тяло в три и половина следобед.

После се стресна в съня си.

Някъде далеч оркестър свиреше странна бавна мелодия, цялата в приглушен месинг и барабани.

Дъг вдигна глава и се заслуша.

Музиката зазвуча по-силно, сякаш далечният оркестър бе излязъл от някаква пещера на слънце.