«Студеният вятър и топлият»

— Боже мили, това пък какво е?

— Кое?

— Човече, ти сляп ли си? Гледай?

Гарити, служителят при асансьора, се загледа натам, където сочеше портиерът.

В дъблинското утро през главния вход на Ирландски кралски хотел влезе висок грациозен мъж на четиридесетина години, който прекоси преддверието и се отправи към регистрацията, следван от петима по-ниски и също така грациозни младежи и от облак птича песен; всички размахваха ръце във въздуха; очите им се присвиваха, примигваха и блестяха; устните им бяха свити; те смръщваха и отпускаха челата си, които ту побледняваха, ту поруменяваха, а може би и двете неща ставаха едновременно; гласовете им бяха ту безпогрешна пикола, ту флейта, ту мелодичен обой, но винаги в хармония. Шестимата изпълняваха отделни партии, но те бликаха заедно, преливайки се една в друга — същински облак от самосъжаление, докато те цвъртяха и натякваха за несгодите на пътуването и жегата, в която кордебалетът бе летял и повръщал; сега обаче те преминаха с цялото си красноречие и свежия си дъх на одеколон покрай смаяния портиер и замръзналия на мястото си служител при асансьора. После спряха с грациозно побутване при регистрацията, а управителят погледна нагоре и бе залят отвсякъде от тяхната музика. Очите му станаха кръгли като окръжности без център.

— Какво бе това? — пошепна Гарити.

— Питай, ако си нямаш работа — каза портиерът. В същия миг сигналните лампи на асансьора засвяткаха и звънецът иззвъня. Гарити трябваше да откъсне поглед от групата на летовниците и да се понесе нагоре, към небето.

— Моля ви — каза високият фин мъж, леко посивял в слепоочията, — бихме искали една стая.

Управителят се сети къде се намира и каза:

— Имате ли резервация, господине?