«Надгробно слово»

Всички умряха…

Николай Казимирович Барбе, един от организаторите на общоруския Комсомол, човекът, който ми помогна да извадя един голям камък от тесния изкоп, бригадирът, бе разстрелян за неизпълнение на плана на участъка, където работеше неговата бригада, след рапорта на Арм — младия комунист и началник на участъка, получил орден през 1938 и по-късно станал началник на златната мина, началник на управлението — направи голяма кариера. Николай Казимирович Барбе имаше една вещ, за която си отваряше очите на четири — дълъг светлосин топъл шал от истинска камилска вълна. Криминалните му го откраднаха в банята — просто му го бяха взели, докато се бе извърнал. И на другия ден бузите му измръзнаха така, че язвите не можаха да зараснат до смъртта му…

Умря Йоска Рютин. Работехме заедно, а „бачкаторите“ не искаха да работят с мен. Йоска работеше. Беше много по-силен и по-сръчен. Ала добре разбираше защо ни бяха докарали тук. И не ми се сърдеше, че работя лошо. В края на краищата старшият надзирател (точно така се наричаха през 1937 година — като в царско време) нареди да ми се определи „самостоятелна норма“ — отделно ще разкажа какво значи това. А Йоска продължи да работи с друг. Но наровете ни в бараката бяха наблизо и аз веднага се събудих от тромавото движение на облечения с кожух човек, който миришеше на овца; този някой се беше обърнал в тесния проход между наровете с гръб към мен и будеше съседа ми:

— Рютин! Обличай се.

И Йоска се заоблича припряно, а човекът, който миришеше на овца, започна да претърсва малкото му багаж. Намери един шах и го отдели настрана.

— Мой си е — бързо каза Рютин. — Моя собственост. Пари съм давал за него.

— И какво от това? — рече овчата кожа.

— Оставете ми го.

Овчата кожа се разсмя с цяло гърло. Когато се умори от кикота и изтри лице с кожения си ръкав, успя да изрече:

— Вече няма да ти трябва…

Умря Дмитрий Николаевич Орлов, бивш референт на Киров. С него режехме дърва нощна смяна в златната мина и като притежатели на трион през деня работехме във фурната. Добре си спомням колко критично ни огледа отговарящият за инструментите склададжия, когато ни даваше триона, една най-обикновена бичкил.

— Виж какво, старче — рече той. Тогава на всички ни викаха така, да не говорим за след двадесет години. — Можеш ли да я наточиш?

— Разбира се — побърза да отвърне Орлов. — А имаш ли чапразило?