«Тайната на мъдростта»

Стаята приличаше на топла камина, в която гори невидим пламък и създава уют. Самата камина се мъчеше да запази слабите пламъчета по няколкото мокри дърва и малкото торф, от който бяха останали само дим и няколко лениво проблясващи оранжеви въгленчета. Чуваше се музика, която бавно изпълваше помещението, отдръпваше се и прииждаше отново. Самотна лимоновожълта лампа гореше в отсрещния ъгъл и оцветяваше стените в цвета на лятото. Паркетът бе така свирепо полиран, че блестеше като тъмна река, в която се носеха няколко килимчета, приличащи по шарките си на южноамерикански птици с техните електриковосини, бели и зелени като джунглата пера. Белите порцеланови вази, изпълнени до преливане с наскоро откъснати оранжерийни цветя, поддържаха спокойните си огньове върху четири малки масички из стаята. Над камината висеше портрет на сериозен младеж с очи, чийто цвят бе като на керамичните плочки — дълбоко сини, живи и интелигентни.

Ако човек влезеше в стаята, можеше и да не забележи двамата мъже — толкова тихи и неподвижни бяха.

Единият, със затворени очи, седеше удобно облегнат в един чисто бял диван. Вторият лежеше на дивана и главата му бе в скута на първия. Неговите очи също бяха затворени и той слушаше. Дъждът докосваше прозорците. Музиката спря.

Веднага се чу тихо драскане по вратата.

И двамата примигнаха, сякаш казваха — хората не драскат, а чукат.

Легналият скочи, озова се бързо до вратата и извика:

— Кой е?

— За Бога, разбира се, че съм аз — отвърна старчески глас с лек ирландски акцент.

— Дядо!

Вратата се отвори широко и младият мъж вкара един дребен закръглен старец в затоплената стая.

— Том, момчето ми, колко се радвам да те видя!

Прегърнаха се в мечешка прегръдка и започнаха да се тупат по гърбовете. После старецът усети присъствието на трети човек в стаята и отстъпи назад.

Том се обърна и посочи.

— Дядо, това е Франк. Франк, това е дядо, тоест… ох, по дяволите…

Старецът оправи положението, като бързо пристъпи да сграбчи Франк и да го вдигне на крака. Той стана и се извиси над дребния натрапник от нощта.

— Франк значи, тъй ли? — викна към висините старецът.

— Да, сър — отзова се Франк.

— Аз… — каза дядото — стоях пет минути пред вратата…

— Пет минути? — разтревожено възкликнаха двамата младежи.