«„Скатавка“»

Хълмовете са бели и преливат в синьо като захарни конуси. Кръгли, без нито едно дърво, покрити с тънък слой от плътен сняг, пресован от ветровете. В клисурите снегът е дълбок и сбит, издържа тежестта на човек, а по хълмистите склонове сякаш се надига на огромни мехури. Това са клекове, притиснали се до земята, легнали за зимен сън още преди първия сняг. Точно те ни трябваха.

От всички северни дървета най-много обичам клека, този иглолистен храст.

Отдавна съм разбрал и ми е скъпа тази завидна припряност, с която оскъдната северна природа се стреми да сподели с бедните като нея хора скромното си богатство — по-бързо да разцъфне за тях във всичките си цветове — случвало се е за една седмица всичко да се надпреварва да цъфти и за някакъв си месец от началото на лятото хълмовете да станат алени от червените боровинки, да почернеят от тъмните. По ниските храсти — не ставаше нужда дори човек да си вдига ръката — зрееше жълта, едра, водниста офика. Храсти медена планинска шипка: розовите й цветове са единствените, които имат аромат — всички останали миришат само на влага, на тиня, и това е в съзвучие с пролетното безмълвие на птиците, с безмълвието на листвениците, чиито клони бавно се обличат със зелени иглички. Шипките се запазват докато екове студ и изпод снега протягат към нас сбръчканите си, месести плодове, под чиито морави, жилави кожици се крие сладка, тъмножълта месеста маса. Познати са ми веселите лози, променящи много пъти цветовете си през пролетта — ту тъмнорозови, ту оранжеви, ту бледозелени, сякаш покрити с разноцветен велур. Листвениците протягат тънките си пръсти със зелени нокти, вездесъщата дебела върбовка покрива горските пожарища. Всичко това е прекрасно, доверчиво, шумно и прибързано, но така е през лятото, когато матовата зелена трева се смесва с лачения блясък на обраслите с мъх, лъснали на слънцето скали, оказали се изведнъж нито сиви, нито кафяви, а зелени.