«Пипнах те!»

Бяха влюбени до уши. Казваха го. Знаеха го. Изживяваха го. Когато не се взираха един в друг, се прегръщаха. Когато не се прегръщаха, се целуваха. Когато не се целуваха, бяха като дузина бъркани яйца в леглото. А след като приключваха с изумителния омлет, започваха отново да се гледат и да издават звуци.

С други думи, имаха Любовна връзка. С главна буква. Подчертано. С курсив. И възклицателни знаци. Добавете фойерверки. Разкъсайте облаците. Пратете за адреналин. Ставане в три сутринта. Спане до обед.

Тя се казваше Бет. Той — Чарлз.

Нямаха фамилии. Всъщност рядко се обръщаха един към друг и по име. Всеки ден откриваха нови имена, някои от които можеха да се произнесат единствено късно през нощта и само помежду им, когато двамата бяха потни и нежни, и най-шокиращо съблечени.

Както и да е, всяка нощ бе Четвърти юли. Всяка утрин — Нова година. Родният отбор печелеше и тълпата бе на терена. Бе шеметно спускане с шейна надолу и всичко студено летеше край тях, а те двамата топли се държаха здраво и крещяха от радост.

А после…

Нещо се случи.

На закуска, след около година страстни припадъци, Бет тихо, почти под нос каза:

— Пипнах те.

Той вдигна очи.

— Какво?

— Пипнах те — повтори тя. — Игра. Никога ли не си играл на Пипнах те?

— Дори не съм я чувал.

— Аз пък я играя от години.

— По магазините ли се продава?

— Не, не. Аз сама я измислих, или почти я измислих. Базирана е на една стара история за призраци или приказка на ужасите. Искаш ли да поиграем?

— Зависи. — Той отново се зае с шунката и яйцата.

— Може да я поиграем довечера… забавна е. Всъщност — тя кимна и също продължи да се храни — определено ще поиграем. Довечера е времето. Ох, зайо, ще ти хареса.

— Харесвам всичко, което правим.

— Ще ти изкара акъла.

— Как се казваше играта?

— Пипнах те.

— Никога не съм я чувал.

Разсмяха се. Но нейният смях бе по-висок от неговия.

Бе дълъг и възхитителен ден със сладки имена, редки омлети и прекрасна вечеря с чудно вино, после малко четене до полунощ, когато той внезапно я погледна.

— Не забравихме ли нещо?

— Какво?

— Пипнах те.

— О, разбира се! — разсмя се тя. — Просто чаках часовникът да отброи полунощ.

И часовникът започна да бие. Бет преброи до дванайсет и въздъхна щастливо.