«Адонаис (откъси) (Елегия за смъртта на Джон Кийтс)»

„Докато бе жив, ти блестеше сред живите

като Зорница;

сега сияеш сред мъртвите като Вечерница! …“

Платон 1 Аз жаля Адонаис — той умря!Жалете Адонаис всички вий!Уви, сърцето му сломено спря,плачът ви няма да го съживи!И ти, сред тъжните най-тъжен ден,над всички бъдни дни пръсни скръбта,кажи: „Загина Адонаис с мен,но славата му не загива, тякато негаснещ лъч ще грей във Вечността!“2 О де си, де си, майчице Земя?В нощта пронизан, твоят син лежи!Урания, забулена в тъма,1къде си, скръбна, ти сега, кажи!Безмълвна, слушаш ти във своя райкак сенките едва-едва шептяти някой тихо пее ти без край…Пак неговите песни там звънят.Със тях той криеше пристигащата Смърт!…14 И всичко, що певецът любил беи в песни ваял — багра, звук и лъх,сега го жалеше. По бледното небепълзеше утрото към розовия връхна свойта непристъпна кула. Тамто с плач помъти идващия ден.Далеч простена гръм, дочут едвам.Захълца в ужас вихърът студен.Тревожно спеше океанът вледенен.15 Екът, загубен в неми долини,за песента му спомни си със скръб.Не ще приглася той в щастливи днина птиците от клонестия дъб,на извора, на кроткия кавал,на старото клепало в късен здрач.Той нявга с Адонаис бе звучал,а днес в глъчта си бедният секачедничък чува заглушения му плач.16 Като че есен стана пролетта,безумна, тя изрони всеки цвят!Щом отлетяла беше радостта,кому бе нужен поривът и млад?Не беше Хиацинт за Феб тъй скъп,2ни Нарцис сам за себе си тъй мил,