— Много внимавайте. Така, точно така.
Товарът беше безценен. Монтиран и демонтиран безкрайно внимателно на космодрума и предаден на работниците в огромни сандъци с размерите на цели стаи, увити, двойно омотани, покрити с памук, овързани и загърнати в кадифе, за да се избегне евентуално счупване. Всички се втурнаха с цялата нежност, на която бяха способни, към картони, опаковки и пакетирана собственост.
— По двама! Бързо!
Това беше Втората ракета. Помощната ракета. Първата бе излетяла към Марс вчера и сега с рев прекосяваше огромната черна прерия на космоса, недостъпна за човешки поглед. А тази Втора ракета трябваше да я последва като хрътка през ловен участък, душейки за най-малката следа от желязо, изгорели атоми и фосфор. Тази Втора ракета с дундести, раздути форми и размери и със странната и нелепа група мъже на борда не биваше да закъснява.
Втората ракета бе заредена догоре. Потръпна, разтърси се, събра сили като небесна хрътка и подскочи мощно и грациозно в небето, оставяйки след себе си лавини от огън. Сякаш от летящи пещи заваляха въглени и пламъци. Когато те умряха върху бетонната настилка, ракетата вече я нямаше.
— Дано стигне невредима — промълви един психолог, без да откъсва очи от небето.
Първата ракета се появи от нощното небе и кацна на Марс. С гръмко хълцане машините й отпиха от студения въздух. Ракетата подуши с механичните си ноздри и дробове и обяви атмосферата за превъзходна — реколта отпреди десет милиона години, опияняваща, но чиста.
Хората излязоха навън.
Бяха сами.
Тридесет мъже и капитан на планета, из която вятърът духаше безспирно над прашни морета и мъртви градове. Мъртви още по времето когато Земята се е разтваряла като цвете на джунглата на три пъти по двайсет милиона мили оттук. Небето беше неимоверно ясно, като огромен кристален казан с алкохол, в който звездите сияеха, без да трептят. Въздухът режеше като нож гърлата и дробовете. Поглъщаш го с ахване и трепваш. Беше рядък и неуловим, подобно на призрак, който изчезва, когато го потърсиш. Мъжете се почувстваха замаяни и двойно по-самотни. Пясъкът стенеше около ракетата им. Стоите ли на едно място, нашепваше нощният вятър, рано или късно ще ви погреба, както сторих с каменните градове и мумифицираните им обитатели, скрити там… ще ви погреба като карфица и няколко ярки кончѐта, преди да успеете да оставите следите си тук.
Комментарии к книге «Отлети към дома», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев