«Весел Пейчо»

Пя Пейчо песни девет години. И как се случи, сам той не знае — веднъж намери торба с жълтици. Сети се Пейчо за стара майка. Рече със злато да я зарадва. Той взе парите, запя и тръгна към родна стряха.

Ала по пътя конник го срещна и го запита?

— Къде тъй, момко?

— Бързам да ида при стара майка — отвърна Пейчо. — Злато й нося, да я зарадвам. Тя ме очаква девет години!

— Златото, момко, радост не носи. Дай го на мене. Ти вземи коня. С него ще ходиш, където искаш. Додето сетиш, дома ще стигнеш. Ще му се радва и стара майка.

— Така да бъде! — рече момчето, па яхна коня, запя, препусна…

Но спря го меса ре мършава крава и го запита:

— Къде тъй, момко?

— Бързам да ида при стара майка. Конче й карам, да я зарадвам!

— Кончето, момко, радост не носи. Дай го на мене. Вземи таз крава! Тя мляко дава. Тя ще зарадва твоята майка!

— Така да бъде! — рече момчето, запя, покара старата крава.

Вървя що вървя, срещна го свинар с квикливо прасе и го запита:

— Къде тъй, момко?

— Бързам да ида при стара майка. Крава й карам, да я зарадвам.

— Кравата, момче, радост не носи. Дай я на мене. Вземи туй прасе. Когато пееш, то ще ти квичи. За стара майка то е забава. Пък и сланинка хубава дава.

— Така да бъде! — каза момчето и си покара с песен свинчето.

Но спря го гъсар с гъска под мишца и го запита:

— Къде тъй, момко?

— Бързам да ида при стара майка. Свинче й карам, да я зарадвам.

— Свинчето, момко, радост не носи. Дай го на мене. На ти таз гъска. Като теб и тя песни обича. И яйца носи, и бял пух дава. Истинска радост за майка стара!

— Така да бъде! — отвърна Пейчо, па си прегърна бялата гъска, запя и тръгна весел, доволен…

Но точилар го запря на пътя и го запита:

— Къде тъй, момко?

— Бързам да ида при стара майка. Гъска й нося, да я зарадвам.

— Гъската, момко, радост не носи. Дай я на мене. На ти тоз камък! Той е точило. С него ще точиш и ще печелиш. Ще ти се радва старата майка.

И той му даде нащърбен камък. Взе го момчето и пак запя си.

Вървя що вървя, стигна до извор и позапря се. Сръбна водица, поразхлади се…

Отде се взеха, та дотърчаха рой дечурлига. Гонят се, викат — смях до небето! Немирен играч камъка зърна и се провикна:

— Ей, момче, тоя камък какъв е? Защо го носиш? Я да го хвърлим тук надълбоко, че да цамбурне!