«Огледах се и видях, че бях станал кадия»

…Огледах се и видях, че главата ми е украсена с зелена чалма, с червен фес и с подрязана брада; а тялото ми е накитено в зелени шалвари, с жълт пояс, с червени емении1, с голи баджаци, със зелено контохче и с шам аладжена2 антерия; с една дума, аз бях станал кадия. Пред мене стояха всякакви физиономии, всякакви душици и разнообразни сърца. „Нека дойде №1“ — извиках аз. Пред мене излезе една от ония угоени личности, които са готови да заколят и майка си, ако само тя им препятствува да отгоят „чувствата“ си. Очите на моят шкембеджия бяха червени, ръцете му бяха кървави, а лицето му беше подпухнало от пиянство.

— Кой си ти? — попитах аз шкембеджията.

— Аз съм един от ония патриоти, които обичат да стават посредници между народът и правителството. — Аз съм един от софийските комисари, аз съм хаджи Иванчо Пенчович ефенди — отговори шкембеджията.

— Кръстен ли си ти, или си обрязан? — попитах аз.

— Тялото ми е кръстено, а душата ми е обрязана.

— А имаш ли ти чест и почтение?

— Аз мислех, че имам; но моята „едноутробна“ дъщеря ми доказа, че честта ми е отдавна вече изветряла. Да ти разкажа за това дело подробно. Ти знаеш вече, че аз живея в Цариград и че принимавам3 в къщата си по-младите ефендиета и по-първите турски чиновници. Това аз правя не само за своята собствена полза, а и за удоволствието на моята женска фамилия — дъщеря ми обича да говори само с ефендиета. Веднъж в нашата къща дошло едно младо момче, което било принято от моята фамилия твърде любезно, т.е. моята „едноутробна“ дъщеря му дала сладко и каве и изцедила три кантара любезности над главата му. Тряба да ти кажа и това, че моята дъщеря е европейка, и затова обича да говори с младите хора, без вмешателството на жената ми. Младото момче било от възхищение от моето чедо. Но историческите съдби са неизповедими. Това момче захванало да говори с чедото ми български и… Когато си дойдох вечерта, то чух следующето: „Ти, баба̀