«Харун ал Рашид и съдията (Арабска приказка)»

Живеел едно време в Багдад един търговец, който продавал стоки по най-големите градове на царството. Като всички търговци и той имал длъжници. Най-много му дължел един търговец от града Дамаск. Десетки пъти багдадчанинът си искал парите, но оня все обещавал да му ги прати, а не ги пращал. Най-сетне престанал дори и да му отговаря на писмата.

Загрижил се багдадският търговец.

„Жив ли е, или е умрял? — почнал да се запитва той. — Трябва да разбера това, защото ми дължи много пари, а и сума моя стока стои у него. Ще трябва да отида да видя какво може да се направи.“

Той привършил по-важните си работи и се приготвил за път. Всичко натъкмил, само едно го безпокояло още: не знаел кому да повери съкровищата си. Имал десет хиляди жълтици, много скъпоценни камъни и разни накити от злато, украсени с елмази, рубини, сапфири и други скъпи камъни. Кому да ги повери? Ако вземе със себе си ковчега, който бил много тежък, ще му пречи при пътуването, а може и разбойници да го нападнат и да му го задигнат. Роднини той нямал, па и верни приятели също.

Дълго мислил търговецът и най-сетне решил да отиде при съдията и да му предаде своите съкровища.

— Моля ти се — рекъл, — господин съдия, приеми да пазиш един ковчег с пари и скъпоценности, докато се върна от дълго пътуване. Много ще ти благодаря за услугата.

— Какво има в ковчега!

Търговецът му казал. Обещал да му остави и ключа. Но съдията помислил, па рекъл:

— Тая работа не е за мене. Ами ако пламне вкъщи пожар? Или ако стане земетръс? Всичко се случва. Как да ти заплатя после скъпоценностите? Ти знаеш, че не съм богат.

— Работата е по-лесна, отколкото я представяш — възразил търговецът. — Крадци няма никога да влязат в къщата на съдия: от това няма защо да се боиш. А земетръс и пожар могат да разрушат и моята къща. Ако стане нещо такова, няма да искам от тебе нищо: станалото — станало.

Търговецът толкова дълго и настойчиво увещавал съдията, че оня се съгласил. Приел ковчега и ключа.

Цели две години от търговеца не дошло никакво известие. Съдията си помислил, че е умрял или са го убили разбойници. И поради това сметнал, че може да разполага с повереното му съкровище като със свое. Почнал да харчи от жълтиците. Доста много похарчил. Но каква била изненадата му, когато един ден дошъл при него търговецът!

— Добър ден, господин съдия.

— Добър ден, непознат човече.