«Писмо I»

Мир вам!… Любите друг друга и „помяните меня грешнаго раба божия Пандурскаго!“ При всичката си любов към човечеството, а особено към оние щастливи създания, които носят в Букурещ название миропомазани „чувства“ и „тулуми“, във високоблагородни Болград — привилегировани конокрадци, а в Браила — Савовичеви слънца и патриоти, аз със съкрушено сърце се удостоверих, че търговията с кадрите1 не върви вече, защото непразното „Книжевно дружество“ в Браила се е решило твърдо да прави литературна конкуренция даже и с Антона Парушова. С една дума — аз се уверих, че за мене не остава нищо друго, освен да предприема някоя отважна експедиция и да отида да търся щастие по другите малко по-далечни земи. Исторически (гл. историята на г-на Кръстовича) е вече известно, че на земята няма щастие. Изабела е изпъдена из Испания, Наполеон е умрял, Антона Парушева са уловили, а във Влашко са направили монопол и тютюнът, и спиртуозните питиета. Накъде поврага да върви човек? За да преживееш на тоя свят честно и безпогрешно и в същото време да се търкаляш като сирене в масло, ти трябва да бъдеш във Франция говедарин, в Англия Ротшилд, в Русия просяк, в Турция шпионин, а във Влашко или представител на болградските колонисти, или деловодител на българското „Книжевно дружество“, или поп в букурещката българска черкова.

Да се обясниме.