«Фантастът»

Той пишеше приведен, зад големите очила — зениците разтворени широко като на сафрид, от хартията почти стърчаха думи, тайни знаци и чертежи. Те дори потръпваха, огъваха се и се олюляваха заедно с него — такова беше творческото напрежение днес.

Жена му беше свикнала, разбира се, да чува вечното: „Не! Остави ме сега!“ — при всяко почукване на вратата, но още не беше свикнала да не почуква, докато той пише приведен.

Децата му бяха запалени, естествено, по фантастиката, играчките им изглеждаха странно (най-простата от тях се казваше „Омега — Андромеда — Хикс“) и черните им зеници се увеличаваха забележимо в тихите ъгли на апартамента, докато другите момчета отвън играеха футбол и чорлави, пред всяка произнесена дума слагаха по едно много важно „ега ти“.

Така вървяха нещата в дома на писателя — имаше хляб, рокли и шестици.

— Добра кариера, но много се мъчиш — каза жена му в красивия неделен следобед, когато той склони да пие кафе на балкона, зазяпан към простолюдието надолу. — Страхувам се, че си малко преуморен.

— Децата къде са? — попита той, както обикновено, без никаква връзка с нейните думи. — Какво правят сега?

— Конструират — каза жената.

— И двамата ли?

— Големият започна в хола модел на кораб-майка, а малкият довършва в кухнята ракета-носител.

— Добре — каза фантастът и рязко стана от стола. — Трябва да се работи сериозно.

Жената каза:

— Аз…

Той я прекъсна с нервни движения на ръцете и поясни:

— Сериозно трябва да се работи и да се знае какво значи „сериозно“. Без откъсване от проблемния кръг. С потъване в самите глъбини на неизвестното. Това значи сериозно.

Тя повтори:

— Аз…

Но и той повтори нервните движения на ръцете (които завършиха с пренебрежителни, отпуснати махове от китките), та в следния миг вече беше потънал навътре, към глъбините на апартамента си.