«Дом за свиждане»

Скъпа Винъс,

Ако с право говорят, че страната ми вече умира, бих могъл да им кажа защо. Виж, детенце, човешката съвест е от важните органи, а не нещо в добавка като сливиците и апендикса.

Междувременно, поздравления. Вече спадаш към солидния контингент млади хора, обречени да пласират леко мухлясалите мемоари на свой застаряващ роднина. Е, поне няма да ходиш далеч: до „Гагарин Прес“ на Джоунс Стрийт. Търси господин Нострин. И не се притеснявай, няма да върша глупости като онзи изкукал нещастник, който — както прочетохме — пратил цели ролки с умотворения да ги щракнат при „Снимки за час“. Всичко си е платено, с Нострин сме се оправили. Пък и той ми е сънародник и ще ме разбере. Моля, искам тираж от един екземпляр. Той ще бъде за теб.

Все ме питаш защо никога не „споделям“ и защо така трудно си „изливам душата“, „изпускам парата“ или нещо такова. Човек с моето минало е петимен за моментите, през които не мисли за него — а обсъждането на спомени очевидно не спада към тях. И една по-неясна задръжка: откровено невротичният страх, че няма да ми повярваш. Виждах те как извръщаш лице и бавно поклащаш сведената си глава. И подобна възможност, Господ знае защо, ми се струваше нетърпима. Нарекох страха си невротичен, но такъв страх изпитват много хора с истории като моята. Споделена невроза, споделена тревога. Стадно чувство: неведнъж ще се връщаме на въпроса за стадните чувства.

Когато за пръв път събрах всички факти пред себе си, черни думи върху бялата страница, аз открих, че се взирам в безформена купчинка от упадък и ужас. Затова се опитах да внеса някаква структура. Докато напипвах някакво подобие на форма и логика, аз се чувствах по-малко самотен и усещах подкрепа от незнайните сили (от каквато отчаяно се нуждаех). Ала намекът за единение сигурно бе лъжлив. Милата ми родина открай време е спорна на обратни прозрения, епифании с минусов знак — ала не на единство. В родната ми страна не се срещат единства.