«Мартеница»

Първо ръмеше дъжд, после по стъклото затропаха, леки и бели, мънички топчета (като че някой там горе дробеше парче стиропор) и когато Марта се наведе над „Малкия принц“ и над себе си — за хиляден път, — та после унесено дигна глава, във въздуха се въртяха много разкошни парцали от сняг.

Тя обичаше месеца, който започваше от утре, не само защото носеше същото име. Не само защото и той — като нея — бе женски. Някъде далече в късното й детство — да кажем преди трийсет и осем такива „марти“ — беше се случило нещо завинаги, нещо неясно, единствено, чудно, пълно с уплаха и пак така с много разкошни парцали от сняг, които танцуваха заедно с китените, копринените бяло-червени черешки в ръката й, а тя, като не знаеше какво е това, което се е случило с нея, скачаше в сладостна уплаха, пееше и дирижираше всичко наоколо.

После я раглезиха (защото имаха пари и тя им беше едничка), макар заедно с разглезването малката Марта да беше получила знания, възпитание и онзи строй на нервите си за възприятия и реакции, с който открай време се отличават аристократите.

После се разболя, после се омъжи. После той държа ужасно много речи, че на всяка цена иска деца, а тя, като не можеше да се защити от естественото му право, нито да се извини, че не може да ражда, мълчеше и мълчеше — докато отново се разболя.

Разводът мина лесно — след правната дума „взаимно“ (която беше натъпкана с толкова много раздяла) всъщност трябваше да се добави: „облекчение“. Дори сега — отново сама — трийсетгодишната Марта успя да си вземе от живота онова, което (отдавна подозираше) се полага на всеки. Свободна жена. Сама печели и се гледа сама. Силна. Много образована, с маниери. Интелектуалка с цигара, на чаша кафе. Разходката до леглото много по-лесна от тази до Витоша (в събота и неделя, моля: ти се, с „простаците“). Умен съветник в бизнеса на всеки издигнат приятел. Обърни-лодка, естествено, без предразсъдъци и сантименти. Един ироничен поставяч на обективни оценки. Чисто днешен тип: жената-мъж.

Това ли беше силата на живота? Прословутата средна възраст? Нарицателната Балзакова трийсетгодишница?

„Аз съм мома англичанка“ — веднъж изпя един иначе мрачен тип архитект, намигна й безцеремонно и я заведе в ателието си.

„Я свари пет-шест яйца да хапнем — каза той още щом влязоха. — Ей ги там на прозореца.“

Марта послушно изпълни нареждането, макар много да й се искаше то да бъде молба.