«За кучетата и за човеците»

Цялата тази история около кучетата ми дойде като лош сън, само с една разлика — като се събуждах, нещата не се променяха: по селата шетаха мъжаги с пушки в ръце и стреляха по най-верния приятел на човека (искаше ми се да кажа „най-верния приятел на човека през вековете“, но имаше случаи тези… двукраки да стрелят през оградите и от това думата „през“ сега не ми се употребява за хубаво), имаше също така случаи хората да си намират кучетата застреляни, както са на синджира си пред колибката, и всичко това ме накара да се разтичам по регистрация на собствения ми Аксел — германски брак, пол мъжки, на десет месеца, син на световната шампионка Барка и на европейския шампион Рекс, изживял набързо, но паметно странните грижи на двама полуанонимни стопани, понесъл удар на кола в задния десен крак и последвалите две сложни операции на костта, разминал се с предивременна кончина само поради нежната душа на своя пръв собственик, която душа именно после стана причина кучето сега да е мое.

Регистрация, бързо — тези две думи ме гонеха от инстанция на инстанция, а от инстанция в инстанция ме препращаха съвсем лесно.

Първа инстанция.

— Добър ден, искам да…

— На колко години ви е кучето?

— На десет месеца.

— Рано е още. За регистрация трябва да навърши година.

Втора инстанция.

— Добър ден, искам да…

— На колко години ви е кучето?

— На десет месеца.

— Късно е. Вие искате да избегнете…

— Разбира се, че това искам. А вие да не искате да го застрелят?

— Аз не стрелям. Аз регистрирам.

— Тъкмо за това съм дошъл, да го регистрирате.

— Казах ви, късно е.

Коя ли е третата инстанция, времето си тече, ония всеки момент могат да бръкнат с цевта през рядката ми ограда на село, а Аксел само чака да му подсвирнеш и полудява от радостни скокове, изправя се на задните си крака (виждах как го застрелват прав, като мечка, скимтящ от екстаз, че има човек пред себе си, че ей сега ще го отвържат, ще хукне като луд, ще се търкаля в сухата трева, ще търси из градината хвърления изкуствен пъдпъдък и ще го носи в галоп, за да го пусне в краката на господаря си, едва не откъртвайки опашката си от гордост) и надава деликатния си вой-прозявка. Нямало трета инстанция. Тогава отново в първата.

— Добър ден, вие ми казахте, че е рано, а от втора инстанция ми казаха, че е късно, аз…