«Шалчето»

Ловната група, в която попаднах, беше съставена от четирима писатели. Изтъкнати, видни и — както бях чувал из кафенето — майстори на перото и пушката. Цяла чест беше за мене — хлапака — да участвам в такава тайфа, макар и (то се знае) в ролята на „резервно колело“, както се изрази някой от тях още по пътя и се засмя неочаквано силно (само той) на находчивата фраза.

Заслугата за нашето удобно придвижване от омразния град до дивите ловни полета край село Лесново всички дължахме на бай Тодор, чийто нов вартбург пърпореше сигурно, без никак да заглуши споменно-футуристичните групови монолози. Монолози, казах, в които всяка секунда нещо изскачаше от трънака, литваше или хукваше презглава, но скоро се просваше като парцал, достигнато от изстрела — блян на творчески вдъхновения разказвател.

Аз нямах чак толкова мемоари от това спортно, своеобразно, праисторическо изкуство, пълно с жива поезия, кръв и лъжи, пък и да имах, къде можех да се допипам до думата сред четиримата титулувани лъва. Нещата допираха до мен само на три пъти, когато ставаше дума за друго.

— Ама работи като часовник а, Доне? — вдигна към мен тежки вежди бай Тодор (през ретровизора; и това е общуване, мисля), излегнат удобно на стола, опънал ръце до волана почти като Емерсон Фитипалди.

Това беше първия път. Казах, че автомобилът работи като часовник.

Втория път Дико предложи аз малко да шофирам.

— Да бе, разбира се — каза бай Тодор, — ти нали си там шампион по ралитата, това е наистина идея. Да кажеш: така, бива ли я колата.

И продължи.

Третия път Йордан неочаквано каза:

— Бай Тодоре, ха дай му сега той да шофира, може, нали?

— Да бе — каза бай Тодор и се сменихме.

Аз карах лошо, разбира се — и четиримата бяха ме зяпнали мълчаливи. Спуках гума, спряхме да я направим и сега вече бях истински център на инцидента.

— Пирон — викам. Издърпах го с клещите от гумата и го показах.

— Интересна история — каза бай Тодор. — Аз толкова километри съм минал, обаче такова нещо досега…

— Километрите нямат значение — каза Ивайло. — Когато има да се случи, случва се.

Бай Тодор, който някак си се почувства прекъснат, повтори по-силно:

— Аз значи съм минал трийсет хиляди километра и досега гума не съм пукал! Не знам… Вярно, че то, километрите, нямат значение, ама…