«Топлиии… Парят!»

Чудомир Топлиии… Парят!

— Топлиии… парят! Гледайте ги, гледайте как са се надули и зачервили като на млади момичета бузите. Екстра стока. С пловдивска мая са умесени… Топлии! Няма ли да си вземете? Такива хлябове и симиди само бай ви Тачо може да майстори. Само той и никой друг. Ако искате бял, целичък, ако искате, половинка ще ви отрежа. Топлии… парят! И франзелка имам, и ръжени хлебчета, и тънки питки, сусамени гевречета, соленки и тухла симид имам за топла пача пита. Топлии… парят!

Така едно време по цял ден подвикваше на минувачите бай Тачо фурнаджията, ама кой го поглеждаше и кой му обръщаше внимание. Фурни мнооого и хляб, симиди, гевреци, колкото искаш, из града, и симидчии с табли на глава по цял ден кръстосваха и викаха из града. Понякога някой гладен хамалин или ваксаджия ще се отбие да вземе четвърт хляб, ще свие след това насреща при кебапчиите, ще разтвори хляба да му мушнат вътре няколко набъбнали от сок кебапчета и ще си ги заръфа сладко, сладко из улицата. Ако пък е пазарен ден, селянин ще се спре да мушне геврече за внучето. Който купи — купи, който не, насила можеш ли го накара, а хората свикнали на топла, прясна стока, изстине ли, затвърдее ли, хич не я поглеждат. Надвечер, наклони ли се слънцето на запад, като погледне, че по полиците има още много нещо, бай Тачо почне пак тревожно:

— Комшу, що си не вземеш едно-две хлебчета. Днешни са, ама с отстъпка ще ти ги дам. Нищо не им е, само дето са малко поизстинали. Ако искаш, мога да ти ги постопля във фурната, ако не, направи утре сутринта една попарка на дечурлигата, та да си изядат пръстите. С пловдивска мая са месени. Само аз имам такава. Вземи за проба само.

На другия ден става още по-любезен:

— Чино Василице, къде си се разбързала ма? Що си не вземеш три-четири от вчерашните хлябове. У вас поне има кучета, кокошки, мисирки, патки. Ела де, евтино ще ти ги дам. Колкото да не са без пари.

На третия съвсем омеква. Минава край него яхнал магарето Пеньо Чипата, а бай Тачо, като го забелязва, се провиква още отдалеч:

— Хей, Чипа, много ти отслабнало другарчето бе? Какво си го напуснал тъй? Я донеси от вас един кош да ти го напълня със стари хлябове, да му ги начупиш в яслата, та да хрупка и благославя. Кога е сънувало то бели хлябове, с пловдивска мая месени. Храни го тъй неделя-две, па да видиш какъв аждрехан ще стане. Не му мисли много, ами донес коша. За парите лесна работа. Когато имаш, тогава.

Вика тъй бай Тачо, убеждава, моли се, докато хлябът му стане на кокал, почне да мухлясва и не става да го поднесеш ни на човек, ни на магаре.

Така беше едно време, ама сега вече не е тъй. Минаха войни, настъпиха сушави години, въведоха купоните, намалиха дажбите и бай Тачо стана друг. По пет фурни хляб да вади на ден, веднага ги разпродава. Вирна нос оня ми ти човек, заглади косъма, зачерви се, оперира си оная буца, дето висеше като патешко яйце зад лявото му ухо, предаде тежката работа на момчетата, седна на касата, реже купони на струпалите се клиенти и само мърмори:

— Не се натискай! Не се блъскай! Пази ред!

— Ред, ред, зная го, ама яденето ми ври на печката и две малки деца съм оставила в вкъщи — обажда се слаба с посинели устни жена.

— Кой ти е крив, като раждаш щяло и нещяло. Въдите се като зайци.

— Ох, и аз от час и половина чакам, ама…

— Който бърза, да иде на друга фурна. Ний очи не можем да склопим от работа, хляб не можем да ядем.

Трета, промъкнала се с големи усилия до него, подава му купоните и му шепне умолително:

— Чичо Тачо, избързали сме с три дена напред, че не стига. Моля ти се, дай ми поне едно хлебче без купон, колкото да залъжем гърлата.

Той хвърля обратно купоните и крещи:

— Не може. Върви си. Не съм ви карал да плюскате толкова.

— Боже, ами като и ний сме тъй, гладни ли да стоим — въздъхва друга зад нея.

— Не ме интересува. Закони има, наредби има, комисарство има. Тях гледам аз и тях слушам. Друго не ме интересува.

Мълчат, подплашени, жените, кротуват, примигат и не смеят нищо да му кажат.

Само Пеньо Чипата му се троснал един път:

— Ей, нов чорбаджийо, му рекъл, не си ли помниш скъсаните лакти и каскета с половин козирка, та си се разръмжал и развикал тъй против сиромашията? Забрави ли, когато по цял ден ревеше: „Топлии… парят!“ И не се ли молеше да ти купуваме коравия хляб, а? Ти заприлича на кучето, дето му обули цървули, а то от радост си изяло краката. Съвест нямаш ли? Срам нямаш ли?

Рипнал тогава Тачо фурнаджията като ужилен, грабнал лопатата, но дорде му сторят път жените, дорде туй-онуй, Чипата развял скъсаното си палто и моментално се озовал чак на лозето, дето е на един час път вън от града.

Уж строго си гледаше работата бай Тачо, уж все по законите и наредбите се водеше, а не се мина много, като се разнесе из града, че бил арестуван. Направили му внезапна ревизия и се оказало, че му липсват много торби брашно, хлябът му бил по-лек от нормата, купоните му не били в ред, на едни давал и не давал, а на други двойно и тройно, на едни се карал и ги ругаел, а на други се усмихвал и така нататък. Окошарили го в зимника на околийското управление, разпитвали го, разследвали го и там ли е още, или го препратиха в окръжния затвор, не ми е известно, ама откогато са го арестували, всеки ден, като отива на лозето и се връща, макар че пътят му не е оттам, Пеньо Чипата ще мине край околийското, ще спре до прозорчето, дето са арестуваните, ще извика, колкото му глас държи:

— Топлиии… парят!

Ще сръга след това магарето и то ще заситни бързо-бързо надолу из тясната уличка за към дома му.

Информация за текста

© Чудомир

Източник: Велкия (през [[|Словото]])

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-13 08:00:00