«Леденият дворец»

Ф. Скот Фицджералд Леденият дворец

I

Слънчевата светлина капеше на къщата като златна боя върху антична ваза и пъстрите сенки тук-таме само подсилваха яркостта на светлинната баня. Встрани къщите на Бътъруъртови и Ларкинови се бяха окопали зад големи кичести дървета; единствено домът на Хапърови бе изложен на свирепото слънце и през целия ден гледаше с благосклонно търпение към прашната улица. Действието се развиваше през един септемврийски следобед в град Тарлтън, в най-южната част на Джорджия.

На горния прозорец на своята спалня Сали Каръл Хапър бе опряла деветнайсетгодишната си брадичка на петдесет и две годишния перваз и следеше как допотопният форд на Кларк Дароу се задава от ъгъла. Колата се беше напекла, металическата й повърхност поемаше или изпускаше цялата топлина, а Кларк Дароу, щръкнал на кормилото, имаше измъчен и напрегнат вид, сякаш се смяташе за резервна част, която всеки миг можеше да се счупи. Той пресече с мъка два прашни коловоза, при съприкосновението колелата изпищяха възмутено, после с ужасяващо изражение завъртя за последен път кормилото и спря — себе си и колата — пред външните стъпала на Хапърови. Чу се жална сподавена въздишка, предсмъртно хъркане, последвано от кратка тишина, и после въздухът бе раздран от смразяващо изсвирване.

Сали Каръл се взираше сънливо надолу. Тя понечи да се прозее, но като разбра, че това е невъзможно без да вдигне брадичката си от перваза, промени намерението си и продължи да гледа мълчаливо колата, чийто собственик седеше изящно, макар и пренебрежително притихнал, докато чакаше отговора на своя сигнал. Миг след това ново изсвирване разцепи прашния въздух.

— Добро утро.

Кларк с мъка изви дългото си тяло и насочи малко изкривения си поглед към прозореца.

— Отдавна не е утро, Сали Каръл.

— Така ли?

— Какво правиш?

— Ям ябълка.

— Хайде да отидем да плуваме, искаш ли?

— Май че да.

— Не можеш ли да побързаш?

— Разбира се.

Сали Каръл въздъхна издълбоко и стана съвсем лениво от пода, където бе заета с методичното унищожаване на част от една зелена ябълка и с рисуването на книжни кукли за своята по-малка сестра. Приближи огледалото, погледна лицето си с доволна и приятна замечтаност, сложи две чертички червило на устните, малко пудра на носа и покри късо подстриганата си, с царевичен цвят коса с шапчица за слънце на розички. После ритна чашата с вода за боите и извика: „О, по дяволите!“, но не я вдигна и излезе от стаята.

— Как си, Кларк? — попита тя след минута, като пъргаво се вмъкна в колата.

— Отлично, Сали Каръл.

— Къде ще плуваме?

— В басейна на Уейли. Казах на Мерилин, че ще минем да вземем нея и Джо Юинг.

Кларк беше мургав и тънък и когато ходеше пеш, леко се прегърбваше. Очите му гледаха заплашително и изразът му беше някак кисел, освен когато лицето му изведнъж се озаряваше с една от честите му усмивки. Кларк имаше „доход“, достатъчен, за да се чувствува спокоен и колата му да е пълна с бензин, и затова той прекара две години след завършването на Джорджийския технологически институт в сънливо шляене по мързеливите улици на родния си град, обсъждайки как най-добре да вложи капитала си и веднага да забогатее.

Кларк откри, че бездействието не е никак трудно занятие. Цял куп малки момиченца бяха пораснали и се разхубавили и на първо място изумителната Сали Каръл. Правеше им удоволствие да ги водят на плуване, да танцуват с тях, да ги галят в ухаещите на цветя летни вечеря и всички извънредно много харесваха Кларк. Когато женската компания омръзваше, имаше десетина други младежи, винаги готови да предприемат нещо — да поиграят голф с него, партия билярд или да изпият бутилка уиски. От време на време някой от тези приятели правеше прощални визити, преди да замине за Ню Йорк, Филаделфия или Питсбърг и да влезе в бизнеса, но повечето просто оставаха в този застинал рай от сънни небеса, вечери, изпълнени с огъня на светулките, улични негърски панаири и особено с нежните момичета с кадифени гласове, отраснали със спомени вместо с пари.

Фордът се възбуди от този неспокоен, противен живот и Кларк и Сали Каръл с люшкане и гръм влязоха от авеню Бали в улица Джеферсън, където прахът се превърна в паваж; профучаха край сънливия Милисънт Плейс, с половин дузина цъфтящи богаташки домове, и влязоха в централната част на града. Тук карането беше опасно, настъпил бе часът за пазаруване. Хората безгрижно и неочаквано пресичаха улиците, а стадо ниско мучащи волове бяха подкарани пред един кротко спрял трамвай. Дори вратите на магазините сякаш само се прозяваха и витрините им мигаха при слънчевата светлина, преди да се оттеглят, изпаднали в състояние на пълна и окончателна кома.

— Сали Каръл — каза внезапно Кларк, — вярно ли е, че си сгодена?

Тя бързо го погледна.

— Откъде си чул това?

— Наистина, сгодена ли си?

— Ама че въпрос!

— Едно момиче ми каза, че си сгодена за някакъв янки, когото си срещнала миналото лято в Ашвил.

Сали Каръл въздъхна.

— По-клюкарски град не съм виждала.

— Не се омъжвай за янки, Сали Каръл. Ти си ни нужна тук.

Сали Каръл замълча за момент.

— Кларк — попита тя неочаквано, — за кого, по дяволите, да се омъжа?

— Предлагам своите услуги.

— Мили, ти не можеш да издържаш жена — отговори тя весело. — Както и да е, познавам те прекалено добре, за да се влюбя в теб.

— Това не значи, че трябва да се омъжиш за янки — настоя той.

— Да предположим, че го обичам.

Той поклати глава.

— Не би могла. Той ще се различава от нас във всяко отношение.

Кларк прекъсна разговора, когато колата спря пред една безразборно строена, порутена къща. Мерилин Уейд и Джо Юинг се появиха на входа.

— Здравей, Сали Каръл.

— Здравейте.

— Как сте?

— Сали Каръл — попита Мерилин, когато отново потеглиха, — сгодена ли си?

— Господи, откъде тръгна всичко това? Не мога ли да погледна някой мъж, без всички в града да почнат да ме сгодяват за него?

Кларк бе вперил очи право пред себе си в един болт на тракащото предно стъкло.

— Сали Каръл — каза той със странна напрегнатост, — не ни ли харесваш?

— Какво?

— Всички нас тук?

— О, Кларк, знаеш, че ви харесвам. Обожавам всички момчета тук.

— Тогава защо се сгодяваш за янки?

— Не знам, Кларк. Не съм сигурна как ще постъпя, но… искам да пътувам, да се срещам с хора. Искам да развия ума си. Да живея там, където нещата се вършат в широки мащаби.

— Какво искаш да кажеш?

— О, Кларк, аз те обичам, обичам и Джо, и Бен Арот, и всички вас, но вие… вие…

— Ние всички ще се провалим?

— Да. Не става дума само за неуспех с парите, но за това, че сте някак инертни и тъжни, и… о, как да ви обясня?

— Затова, че оставаме в Тарлтън ли?

— Да, Кларк, и защото това ви харесва и никога не искате да промените нещата, да мислите или да вървите напред.

Той кимна и тя се пресегна, за да погали ръката му.

— Кларк — каза меко тя, — не бих те заменила за нищо на света. Ти си мил такъв, какъвто си. Аз винаги ще обичам нещата, които ще те провалят — живеенето в миналото, мързеливите дни и нощи, с които разполагаш, и цялото ти безгрижие и щедрост.

— Но ти заминаваш?

— Да… защото никога не бих могла да се омъжа за теб. Ти имаш място в сърцето ми, което никой друг никога няма да заеме… но, вързана тук, ще се изнервя. Ще чувствувам, че… прахосвам себе си. Виждаш ли, в мене има две половини. Старата сънлива половина, която обичаш. И заедно с това у мен има някаква енергия… чувството, което ме кара да върша диви неща. Това е оная моя половина, която някъде може да послужи, тя ще остане и когато вече няма да съм красива.

Сали млъкна с характерната си рязкост и въздъхна: „Ох, поне си казах всичко!“, и с това настроението й се промени.

С полузатворени очи тя отпусна глава назад, облегна я на седалката и остави ароматния ветрец да гали очите й и да къдри пухкавите букли на подстриганата й коса. Те бяха вече вън от града и се носеха сред гъсто уплетени светлозелени шубраци, трева и високи дървета, провесили разлистените си клони над пътя, сякаш ги приветствуваха с прохладата си. От време на време минаваха край някоя очукана негърска колиба, чийто най-стар побелял обитател стоеше до вратата и пушеше луличка, направена от царевичен кочан, а пет-шест бедно облечени негърчета разхождаха парцалени кукли по диворастящата трева отпред. По-нататък се простираха мързеливите памучни полета, където дори работниците приличаха на неясни сенки, дадени взаем от слънцето на земята не да работят, а да убиват неусетно времето си, като следват някаква вековна традиция в златните септемврийски полета. И около сънливата живописност — над дърветата, колибите и калните реки — течеше горещината, никога враждебна, само успокояваща, като огромна, топла, налята гръд на детето Земя.

— Пристигнахме, Сали Каръл.

— Бедното дете е дълбоко заспало.

— Мила, ти най-после умря от истински мързел.

— Водата, Сали Каръл. Хладната вода те чака.

Очите й сънливо се отвориха.

— Здравейте! — промърмори тя усмихната.

(обратно)

II

През ноември Хари Белами, висок, плещест, енергичен, дойде от своя северен град да прекара тук четири дни. Възнамеряваше да уреди един въпрос, който се протакаше, откакто той и Сали Каръл се запознаха в Ашвил, Северна Каролина, в средата на лятото. За уреждането му бе нужен само тихият следобед и вечерта пред яркия огън на камината, защото Хари Белами имаше всичко, което Сали искаше; и освен това тя го обичаше… обичаше го с онази своя същност, запазена специално за любов. Сали Каръл притежаваше няколко съвсем ясно определени същности.

Последния му следобед те се разхождаха и тя откри, че стъпките им ги водят към едно от любимите й убежища — гробищата. Когате се появиха, сивобели и златно-зелени под веселото късно слънце, тя спря нерешително до желязната врата.

— Ти тъжен ли си по природа, Хари? — попита тя усмивка.

— Аз тъжен?

— Тогава да влезем. Те потискат някои хора, но аз ги обичам.

Влязоха през вратата и една пътека ги поведе през вълниста долина от гробове, прашносиви и плесенясали от петдесетте години; странни издълбани с цветя и вази от седемдесетте; натруфени и грозни от деветдесетте, с дебели мраморни ангелчета, безизразно заспали върху каменни възглавници и големи невъзможни плетеници от безименни гранитни цветя. Понякога виждаха коленичила фигура да полага цветя, но над повечето от гробовете лежеше тишина и изсъхнали листа с единственото благоухание, което техните смътни спомени можеха да пробудят в живите мозъци.

Те стигнаха върха на един хълм и пред тях се възправи висок, кръгъл надгробен паметник, изпъстрен с тъмни петна от влага и наполовина обрасъл в лози.

— Марджори Лий — прочете тя. — 1844–1873. Сигурно е била изящна. Умряла е на двайсет и девет години. Милата Марджори Лий — прибави тя меко. — Представяш ли си я, Хари?

— Да, Сали Каръл.

Той почувствува как една малка ръка се провря в неговата.

— Мисля, че е била мургава и винаги е превързвала косата си с панделка, облечена е била в разкошна кринолинена рокля в небесносин и тъмнорозов цвят.

— Да.

— О, била е чудесна, Хари. Онзи тип момиче, родено да стои на широка веранда с колони и да посреща гости. Мисля си, че много мъже са отишли на война с желанието да се върнат отново при нея. Но може би никой не се е върнал.

Той се наведе близо до надгробния камък, като търсеше данни за брака й.

— По нищо не личи.

— Разбира се, че няма да личи. Какво може да е по-добро от простото „Марджори Лий“ и една красноречива дата?

Тя се прилепи до него и неочаквана буца заседна на гърлото му, когато русите къдри докоснаха неговата буза.

— Виждаш каква е била, нали, Хари?

— Виждам — съгласи се нежно той. — Виждам през твоите скъпи очи. Сега ти си красива, затова знам, че и тя сигурно е била такава.

Те стояха притихнали един до друг и той чувствуваше как раменете й леко потръпват. Нежен ветрец премина над хълма и накъдри обърнатата надолу периферия на шапката й.

— Да слезем там.

Тя посочи към едно равно място от другата страна на хълма. Върху зелената площ имаше поне хиляда сивобели кръстове, наредени в безкрайни, строги редици, като пирамиди от пушките на батальон.

— Това са мъртвите на Конфедерацията — каза просто Сали Каръл.

Те вървяха край редиците и четяха надписите, винаги само едно име и дата, понякога доста нечетливи.

— Най-тъжен е последният ред, виж, там далече. На всеки кръст има само дата и думата „незнаен“.

Тя го погледна и очите и се напълниха със сълзи.

— Не мога да ти кажа колко реално е всичко това за мен, ако ти сам не чувствуваш.

— Начинът, по който го преживяваш, е красив за мен.

— Не, не, не става дума за мен, а за тях, онова отминало време, което съм се мъчила да оживее в душата ми. Това са били просто хора, очевидно обикновени, иначе не биха били „незнайни“. Но те са загинали за най-прекрасното нещо на света — мъртвия Юг. Виждаш ли — продължи тя, гласът й все още дрезгав, очите й мокри от сълзи, — хората привързват мечтата си към нещо и аз винаги съм расла с тази мечта. Оказа се съвсем лесно, защото всичко беше мъртво и никакви разочарования не ме обземаха. Един вид, опитвах се да бъда достойна за онези минали принципи на noblesse oblige1 и знаеш ли, това са последните останки, като умиращите рози около нас в стара градина, като проявите на странна изисканост и рицарство в някои от нашите момчета, разказите на един наш съсед, войник от Конфедерацията, и няколко стари негри. О, Хари, във всичко това имаше нещо, имаше нещо! Едва ли някога ще разбереш, но то съществуваше.

— Разбирам — увери я отново тихо той.

Сали Каръл се усмихна и обърса очите се с крайчеца на кърпичката, която се подаваше от предник му джоб.

— Нали не се чувствуваш потиснат, любими? Дори когато плача, аз съм щастлива тук и получавам някаква сила от това.

Ръка за ръка те се обърнаха и бавно се отдалечиха. Намерили мека трева, тя го привлече до себе си на една пейка, с гръб към останките от ниска, порутена стена.

— Ще ми се тези три баби да се махнат — оплака се той. — Искам да те целуна, Сали Каръл.

— Аз също.

Те изчакаха нетърпеливо, докато трите приведени фигури си отидоха, и тя го целуна, и небето сякаш се загуби, и всичките й усмивки и сълзи изчезнаха в унеса на безконечните мигове.

После те си тръгнаха бавно заедно, а на ъглите здрачът играеше на дама с края на деня.

— Ще дойдеш някъде в средата на януари — каза той — и ще останеш най-малко месец. Ще бъде разкошно. В разгара на зимния карнавал и ако наистина не си виждала истински сняг, това ще бъде страната на феите за теб. Ще караме кънки и ски, ще се спускаме с тобоганя и шейни, ще има всякакви факелни шествия на снегоходки. Такива не е имало от години, така че ще ги направят за чудо и приказ.

— Ще ми бъде ли студено, Хари? — попита неочаквано тя.

— Няма, разбира се. Може да ти замръзне нослето, но няма да трепериш от студ. Там студът е здрав и сух.

— Мисля, че аз съм лятно дете. И не обичам студа, който не съм видяла.

Тя спря да говори и двамата замълчаха за минута.

— Сали Каръл — каза много бавно той, — какво ще кажеш, ако се оженим през март?

— Ще кажа, че те обичам.

— Март?

— Март, Хари.

(обратно)

III

В спалния вагон през цялата нощ беше много студено. Тя позвъни на прислужника да й донесе още едно одеяло и когато той не успя да намери, Сали напразно се опита да се свие в дъното на леглото и да поспи няколко часа, като се покри със завивките на два ката. Искаше сутринта да изглежда в най-хубавия си вид.

Тя стана в шест часа, навлече с неудобство дрехите си и се отправи към вагон-ресторанта за чаша кафе. Снегът бе проникнал в покритите платформи и застлал пода с хлъзгава корица. Интригуващ беше този сняг, пропълзяваше навсякъде. Дъхът й беше съвсем видим и тя духаше във въздуха с наивно удоволствие. Седнала в ресторанта, Сали се взираше през прозореца в белите хълмове и долини, в пръснатите борове, всеки техен клош беше зелен поднос със студени лакомства от сняг. Понякога прелетяваше уединена фермерска къща, грозна, студена и самотна върху бялата пустош; и при всяка от тях тя изпитваше моментна хладна тръпка на състрадание към душите, затворени вътре в очакване на пролетта.

Когато напусна ресторанта и с олюляване се отправи обратно към спалния вагон, Сали почувствува, че в нея се надига изблик на енергия, и се почуди дали това не бе ободряващото въздействие на въздуха, за което й бе говорил Хари. Това беше Северът, Северът… нейната нова страна сега!

Тогава вейте ветрове над мен! На път ще тръгна още този ден. —

запя тя, екзалтирана, на себе си.

— Какво има? — попита учтиво прислужникът.

— Казах: „Изчеткайте ме!“

Дългите жици на телеграфните стълбове са удвоиха, две железопътни линии затичаха край влака… три… четири… появи се непрекъснат ред от къщи с бели покриви, мярна се трамвай със заскрежени прозорци и улици… още улици, и най-после градът.

Тя се спря за миг замаяна на заледената гара, преди да види три фигури, загърнати в кожи, да се спускат към нея.

— Ето я там!

— О, Сали Каръл!

Сали Каръл пусна пътната си чанта.

— Здравейте!

Едно смътно познато леденостудено лице я целуна и после тя се намери сред група хора и всички сякаш изпускаха големи облаци гъст дим. Тя започна да се ръкува. Там бяха Гордън, нисичък, енергичен трийсетгодишен мъж, който приличаше на очукан любителски модел на Хари, а също и жена му Майра, апатична дама, с коса като лен, под кожена автомобилна шапка. Почти веднага Сали Каръл помисли, че прилича на скандинавка. Един весел шофьор взе чантата й и сред откъслечни полуфрази в възклицания те забързаха вкупом към изхода.

Озоваха се в лимузина, понесла се през редица криви и заснежени улици, където десетки момченца се бяха хванали с шейните си зад бакалски товарни коли и автомобили.

— О! — извика Сали Каръл. — И аз искам така! Може ли, Хари?

— Това е за деца. Но и ние бихме могли…

— Прилича ми на цирк — каза тя със съжаление.

Домът беше безразборно строена дървена къща върху бяла издатина от сняг, където се срещна с едър, посивял мъж, който й хареса, и с дама, приличаща на яйце. Дамата я целуна — това бяха родителите на Хари. Измина един задъхан, неописуем час, изпълнен с откъслечни фрази, топла вода, бекон с яйца и пълен безпорядък; след това тя се намери сама с Хари в библиотеката и попита дали може да запуши.

Стаята бе голяма, с мадона над камината и редове, редове от книги, подвързани в светло и тъмно злато и лъскаво червено. Всички столове имаха малки квадратни дантелени покривчици, на които можеш да облегнеш главата си, канапето бе удобно, а книгите, изглежда, бяха четени… някои… И Сали за момент си представи старата опърпана библиотека у тях, с бащините й огромни медицински книги, трите маслени портрета на чичовците й, овехтелия диван, все поправян вече четирийсет години, но още достатъчно луксозен, за да помечтаеш в него. Тази стая й се стори нито привлекателна, нито интересна. Тя беше просто стая с доста скъпи вещи, не по-стари от петнайсет години.

— Как ти се струва тук? — запита Хари нетърпеливо. — Изненадва ли те? Искам да кажа — това ли очакваше?

— Изненадата си ти, Хари — каза тихо тя и протегна ръце към него.

Но след една кратка целувка той, изглежда, силно желаеше да изтръгне ентусиазъм от нея.

— Имам предвид града. Харесва ли ти? Чувствуваш ли живеца му във въздуха?

— О, Хари — засмя се тя, — трябва да ми дадеш време. Не бива просто да ме обстрелваш с въпроси.

Тя смукна от цигарата си с въздишка на задоволство.

— Иска ми се да те попитам нещо — започна той, сякаш се извиняваше — вие, южняците, държите много на семейството си и впрочем не казвам, че това не е хубаво, но ти ще откриеш, че тук е малко по-различно. Искам да кажа, че ще забележиш много неща, които отначало ще ти се сторят един вид грубо самоизтъкване. Просто запомни, че това е град на три поколения. Всеки има баща и половината имат дядовци. По-назад не отиваме.

— Разбира се — промърмори тя.

— Виждаш ли, дедите ни са създали града и докато са го създавали, много от тях е трябвало да заемат твърде странни служби. Например има една жена, която сега е нещо като еталон за обществено положение в града, а баща й е бил първият градски боклукчия — ето такива работи.

— Ти какво? — каза Сали Каръл недоумяващо. — Да не би да предполагаш, че ще започна да правя бележки относно хората?

— Ни най-малко — прекъсна я Хари, — и аз не търся извинение за когото и да било. Просто така… е, миналото лято от Юга дойде едно момиче и изприказва някои нетактични неща… о, аз исках просто да те предупредя.

Изведнъж Сали Каръл се почувствува възмутена, сякаш някой несправедливо я беше напляскал, но Хари очевидно сметна въпроса за приключен, защото продължи с голям изблик на въодушевление.

— Знаеш ли, сега започва карнавалът. Единственият от десет години насам. Строят и леден дворец, за първи път от осемдесет и пета година. Издигат го с блокове от най-прозрачния лед, който може да се намери… и в огромни размери.

Тя стана, отиде до прозореца, дръпна тежките турски вавеси и погледна навън.

— О! — извика неочаквано тя. — Две малки момченца правят снежен човек! Хари, мога ли да сляза и да им помогна?

— Ти сънуваш! Ела при мен и ме целуни.

Тя напусна доста неохотно прозореца.

— Не мисля, че това е много подходящ климат за целувки, нали? Искам да кажа, че на човек не му се иска да стои на едно място.

— И няма да стоим. Взех си отпуска за първата седмица от престоя ти. А довечера сме на вечеря с танци.

— О, Хари — призна тя и се свлече наполовина в скута му, наполовина на възглавниците. — Аз наистина се чувствувам объркана. Още нямам представа дали ще ми хареса, или не, не знам и какво очакват хората от мен, и въобще… Трябва да ми кажеш, мили.

— Ще ти кажа — отвърна тихо той, — ако ми признаеш, че се радваш на идването си тук.

— Радвам се, просто страшно се радвам — прошепна тя и се сгуши в прегръдката му по своя особен начин. — Моят дом е там, където си ти, Хари.

Каза това и почувствува, че почти за първи път в живота си играе роля.

Същата вечер, сред трепкащите свещи на вечерята с танци, където, изглежда, говореха само мъжете, а момичетата седяха с високомерна и високо ценена отчужденост, тя, макар и с присъствието на Хари от лявата си страна, не усети, че е у дома си.

— Компанията е приятна, нали? — попита Хари. — Само се огледай. Там е Спъд Хъбард, миналата година краен защитник на Принстън, и Джуни Мортън — той и червенокосият младеж до него бяха капитани на хокейния отбор на Йейл; Джуни беше в моя клас. Така е, най-добрите атлети в света идват от щатите наоколо. Повярвай ми, че това е място за мъже. Погледни само Джон Дж. Фишбърн!

— Кой е той? — попита невинно Сали Каръл.

— Не знаеш ли?

— Чувала съм името.

— Най-големият производител на жито в Северозапада и един от най-големите финансисти на страната.

Тя се обърна неочаквано, дочула глас отдясно.

— Мисля, че забравиха да ни запознаят. Казвам се Роджър Патън.

— Моето име е Сали Каръл Хапър — отвърна тя миловидно.

— Да, знам, Хари ми каза, че пристигате.

— Вие роднина ли сте?

— Не, аз съм професор.

— О! — засмя се тя.

— В университета. Вие сте от Юг, нали?

— Да. Тарлтън, Джорджия.

Тя веднага го хареса, с рижаво-кафяви мустаци под бледосини очи, които носеха нещо в себе си, липсващо в другите очи — усещането, че те разбират. По време на вечерята те си размениха случайни думи и тя си науми да го види отново.

След кафето я представиха на много приятни млади хора. Те танцуваха съзнателно безупречно и смятаха, че е в реда на нещата да й говорят само за Хари.

„Господи — помисли си тя, — говорят така, сякаш със сгодяването си съм станала по-стара от тях и сега ще се оплача на майките им.“

На Юг сгоденото момиче, дори младата омъжена жена, очаква същите предвзети шеги и ласкателства, отправяни към току-що влезлите в обществото момичета. Един младеж, който добре поде темата за очите на Сали Каръл и как те са го примамили още с влизането му в стаята, страшно се обърка, когато узна, че тя е на гости у семейство Белами и че е годеница на Хари. Той, изглежда, сметна, че е проявил някаква рискована и непростима нетактичност, стана незабавно официален и при първа възможност се измъкна.

Тя много се зарадва, когато Роджър Патън я отне от кавалера й с предложение да поседнат за малко.

— Е, как е — осведоми се той, като мигаше весело — нашата Кармен от Юга?

— Чудесно. А как е… как е Опасният Дан Макгру2? Съжалявам, но това е единственият северняк, за когото знам нещо повече.

Изглежда, това му хареса.

— Разбира се — призна той, — като професор по литература не се предполага да съм чел „Опасният Дан Макгру“.

— Вие местен ли сте?

— Не, аз съм от Филаделфия. Прехвърлен от Харвард да преподавам френски. Тук съм вече от десет години.

— Девет години, триста шейсет и четири дни повече от мен.

— Харесва ли ви тук?

— Ъхъ. Много дори.

— Наистина?

— Защо пък не! Не приличам ли на човек, който се забавлява?

— Преди минута видях как погледнахте през прозореца и потреперихте.

— Просто от въображението ми — засмя се Сали Каръл. — Свикнала съм всичко вън да е тихо и понякога, когато поглеждам през прозореца и виждам как се носи снежна вихрушка, струва ми се, че нещо мъртво се движи.

Той кимна с разбиране.

— Били ли сте по-рано на Север?

— Била съм два пъти през юли в Ашвил, Северна Каролина.

— Компанията е приятна, нали? — каза Патън и посочи танцуващите.

Сали Каръл се сепна. Такава беше и забележката на Хари.

— Безспорно! Те са… кучета.

— Какво?

Тя пламна.

— Съжалявам. Прозвуча по-лошо отколкото исках. Виждате ли, аз винаги деля хората на котки и кучета независимо от пола им.

— Вие каква сте?

— Котка. Такъв сте и вие. Такива са и повечето мъже от Юга, а също и тукашните момичета.

— Какъв е Хари?

— Хари е определено куче. Такива са и всички мъже, които срещнах тази вечер.

— Какво влагате в понятието „куче“? Известна съзнателно проявена мъжественост, противопоставена на изяществото?

— Мисля, че е така. Никога не съм го анализирала… просто поглеждам хората и веднага казвам „куче“ или „котка“. Звучи абсурдно, нали?

— Ни най-малко. Заинтересувахте ме. Аз имах своя теория за тези хора. Мисля, че постепенно се вкочаняват.

— Какво?

— Струва ми се, че растат като шведи, по ибсеновски. Съвсем бавно ги обзема унилост и меланхолия. Това е от дългите нощи. Чели ли сте нещо от Ибсен?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще откриете в героите му някаква мрачна скованост. Те са добродетелни, ограничени, невесели и без никакви възможности за голяма скръб или радост.

— Без усмивки и сълзи?

— Точно така. Това е моята теория. Тук има хиляди шведи. Предполагам, че идват, защото климатът прилича на техния и постепенно се смесват с местното население. Тази вечер тук са дошли вероятно само пет-шест, но ние сме имали четирима губернатори шведи. Отегчавам ли ви?

— Напротив, много е интересно.

— Вашата бъдеща етърва е половин шведка. Лично аз я харесвам, но според моята теория шведите се отразяват зле върху нас като цяло. Знаете ли, че скандинавците имат най-висок процент на самоубийства в света?

— Но щом е толкова потискащо, защо живеете тук?

— О, на мен това не ми влияе. Аз съм добре затворен в себе си, а и предполагам, че книгите имат по-голямо значение за мен от хората.

— Но всички писатели говорят за Юга като за нещо трагично. Знаете — испански сеньорити, черна коса, ками и натрапчива музика.

Той поклати глава.

— Не, трагични са северните раси. Те не се отдават на ободрителното удоволствие на сълзите.

Сали Каръл си помисли за своите гробища. Смътно предположи, че това искаше да каже, когато спомена, че те не я потискат.

— Италианците са най-веселият народ на света… но това е скучна тема — прекъсна разговора той. — Все пак искам да ви кажа, че се омъжвате за хубав човек.

У Сали Каръл се появи желание да му се довери.

— Знам. Аз съм жена, която иска след известен момент да се грижат за нея, убедена съм, че така и ще бъде.

— Ще танцуваме ли? Знаете ли — продължи той, като станаха, — окуражително е да срещнеш момиче, което знае за какво се омъжва. Девет десети от тях смятат, че влизат в нещо като филмов залез.

Тя се разсмя и той още повече й се понрави.

Два часа по-късно, когато се връщаха вкъщи, тя се сгуши близо до Хари на задната седалка.

— О, Хари — прошепна тя, — колко е студено!

— Но тук е топло, мило момиче.

— Но вън е студено, и о, този виещ вятър!

Тя зарови още по-дълбоко лице в коженото му палто и неволно потрепери, когато студените му устни целунаха връхчето на ухото й.

(обратно)

IV

Първата седмица от гостуването й премина вихрено. Сали получи обещаното возене с шейна, хванала се за един автомобил в мразовития януарски здрач. Увита с кожи, повтори същото и на хълма в извънградския клуб. Опита дори и ските — летя един вълшебен миг във въздуха и се намери като смеещо се уплетено кълбо в преспа сняг. Тя хареса всички зимни спортове освен онзи следобед, прекаран със снегоходки по ослепително бяло поле, под бледата жълта слънчева светлина. Но тя скоро осъзна, че тези неща са за децата — на нея просто и се смееха и радостта около нея бе само отражение на нейната радост.

Отначало семейство Белами я озадачи. На мъжете можеше да се разчита и тя ги хареса, особено й се понрави мистър Белами, като научи, че е роден в Кентъки, с неговата сива като желязо коса и виталното му достойнство, това го правеше брънка между стария и новия живот. Но към жените изпитваше определена враждебност. Майра, бъдещата й етърва, й се струваше върхът на бездушната традиционалност. При разговор с нея липсваше каквато и да е индивидуалност, а Сали Каръл идваше от край, където известен чар и самоувереност се предполагаше у всяка жена. Затова и тя бе склонна да я презира.

„Ако тези жени не са красиви — мислеше тя, — те няма да са нищо. Погледнеш ги и просто постепенно изчезват. Те са превъзнасяни домашни прислужнички. Мъжете са център на внимание във всяка смесена компания.“

На последно място беше мисис Белами, която Сали Каръл ненавиждаше. Впечатлението й от първия ден, че прилича на яйце, се потвърди — яйце с дрезгав, надут глас и такава неблаговидна, набита осанка, че Сали Каръл мислеше — падне ли, непременно ще се счупи. Трябва да се добави, че мисис Белами, изглежда, олицетворяваше града със своята вътрешна неприязън към чужденците. Тя наричаше Сали Каръл „Сали“ и не можеха да я убедят, че второто име е нещо повече от досадно смешен прякор. За Сали Каръл със скъсяването на името й сякаш я показваха полуоблечена пред хората. Тя обичаше „Сали Каръл“ и презираше „Сали“. Знаеше, че майката на Хари не одобрява късо подстриганата й коса. Тя вече не посмя да пуши долу, след като първия ден мисис Белами влезе в библиотеката и започна настървено да души.

От всички срещнати мъже Сали предпочиташе Роджър Патън, който често посещаваше дома им. Той повече никога не намекна за ибсеновските черти у хората, но когато един ден дойде и я завари сгушила се на канапето над „Пер Гинт“, той я помоли да забрави казаното от него…, и че всичко това са глупости.

Веднъж следобед, през втората седмица, тя и Хари едва се задържаха на ръба на опасно скарване. Сали смяташе, че той постъпва съвсем необмислено, макар че поводът в случая бе някакъв непознат човек с неогладени панталони.

Вървяха към къщи между купчини високо натрупан сняг под слънце, което Сали Каръл едва различаваше. Минаха край едно момиченце, така увито в сиви вълнени дрехи, че приличаше на малко мече, и Сали Каръл не можа да устои на прилива на майчинско възхищение.

— Виж! Хари!

— Какво?

— Онова момиченце — видя ли лицето му?

— Да, защо?

— Приличаме на мъничка червена ягодка. О, колко е миличко!

— Но и твоето лице е вече почти толкова червено. Тук всеки е здрав. Щом проходим, и излизаме на студа. Прекрасен климат!

Тя го погледна и трябваше да се съгласи. Имаше вид на страшно здрав човек; такъв беше и брат му. Тази сутрин тя бе забелязала новата червенина на бузите си.

Изведнъж погледите им се приковаха, устремени в уличния ъгъл пред тях. Там един човек стоеше на колене, очите му напрегнато вперени нагоре, сякаш се готвеше да скочи към мразовитото небе. После и двамата избухнаха във висок смях, защото, щом дойдоха по-близо, откриха, че това е било само нелепа илюзия, получила се от крайно смачканите панталони на човека.

— Губим точка — каза тя все още усмихната.

— Ако съдим по панталоните, сигурно е южняк — предположи Хари закачливо.

— Защо, Хари?

Изненадата в погледа й, изглежда, го подразни.

— Тези проклети южняци.

В очите на Сали Каръл пламнаха огънчета.

— Не ги наричай така!

— Съжалявам, мила — каза Хари, но в извинението му личеше злост, — ти знаеш какво мисля за тях. Те са един вид дегенерати, съвсем не приличат на старите южняци. Живели са толкова дълго с негрите, че са станали мързеливи и некадърни.

— Млъкни, Хари! — извика гневно тя. — Не са такива! Може би са мързеливи, всеки би станал мързелив при този климат, но те са моите най-добри приятели и аз не мога да слушам да ги критикуват по такъв необоснован начин. Някои от тях са най-прекрасните хора на света.

— О, знам. Нищо им няма, като дойдат да учат в колежите на Севера, но от всяка окаяна, лошо облечена и мръсна сбирщина, която съм виждал, най-противни са южняците от малките градчета.

Сали Каръл стискаше до болка пръстите си в ръкавиците и хапеше яростно устни.

— Ето — продължи Хари, — в моя клас в Ню Хейвън имаше един и ние мислехме, че най-после сме открили истинския тип южняшки аристократ, но се оказа, че той не е никакъв аристократ, а просто син на политически авантюрист от Севера, собственик на целия памук край Мобийл.

— Един южняк не би говорил така, както говориш ти сега — каза тя спокойно.

— Липсва им енергията!

— Или нещо друго.

— Извинявай, Сали Каръл, но от теб самата съм чувал, че ти никога не би се омъжила…

— Това е съвсем друго. Казах ти, че сега не бих искала да свържа живота си с някое от момчетата в Тарлтън, но никога не съм правила широки обобщения.

Вървяха мълчаливо.

— Вероятно бях малко груб, Сали Каръл. Съжалявам.

Тя кимна с глава, но не отговори. Пет минути по-късно те стояха в антрето и тя неочаквано го прегърна.

— О, Хари — извика тя и очите й се наляха със сълзи, — дай да се оженим следващата седмица. Страхувам се от такива избухвания, Хари. Оженим ли се, няма да е така.

Но Хари все още не можеше да преглътне вината си.

— Това ще бъде идиотско. Нали решихме за март.

Сълзите изчезнаха от очите на Сали Каръл. Лицето й се вкамени едва забележимо.

— Добре, сигурно не трябваше да го казвам.

Хари омекна.

— Скъпа малка палавница! Ела, целуни ме и да забравим.

Същата вечер, в края на оперетата, оркестърът изсвири „Дикси“ и Сали Каръл усети нещо по-силно и по-трайно от сълзите и усмивките, изпълвали душата й този ден. Тя се наведе напред и така стисна страничните облегала на креслото, че цялата поруменя.

— Ти май се развълнува, мила? — прошепна Хари. Но тя не го чу. При задушевния трепет на цигулките и вдъхновяващия ритъм на тимпаните нейните стари привидения сякаш дефилираха пред нея и изчезваха в мрака, и когато флейтите съвсем тихо свиреха и въздишаха, те бяха толкова близо, че тя би могла да им помаха за сбогом.

Далеч, далеч, на юг във Дикси! Далеч, далеч, на юг във Дикси! (обратно)

V

Вечерта бе особено студена. Предишния ден внезапно размразяване беше почти очистило улиците, но сега те отново се покриха с едва видим рехав снежен прашец, които се къдреше на черти от вятъра и бе превърнал по-долния слой на въздуха в красиво напудрена мъгла. Нямаше небе, само черна, зловеща палатка, покрила върха на улиците, която всъщност беше огромна настъпваща армия от снежинки, и над всичко, смразяваш, уюта на кафяво-сините отблясъци на осветените прозорци и приглушения равен ход на коня, който теглеше шейната им беше непрекъснатият, помитащ всичко северен вятър. „Мрачен град все пак — мислеше си тя, — мрачен.“

Понякога нощем и се струваше, че тук вече никой не живее, всички отдавна са си отишли, оставили осветените си къщи да бъдат погребани с времето под ледени планини. О, ако и над нейния гроб ще има сняг! Да прекара цялата дълга зима под купища сняг, там, където дори паметникът й ще бъде светла сянка на фона на светли сенки! Нейният гроб трябва да бъде гроб, осеян с цветя и къпан от слънцето и дъжда.

Тя си помисли за изолираните селски къщи, които бе видяла от влака, за живота там през дългата зима, непрекъснатата ослепителна белота през прозорците, кората, образувала се върху меките преспи сняг и накрая бавното размразяване и суровата пролет, за която й бе разказал Роджър Патън. Нейната пролет, да я загуби завинаги, с люляците и ленивата сладост, която предизвикваше в сърцето й! Тя погребваше пролетта, после щеше да погребе и нейната сладост.

Бурята се разрази с постепенна настойчивост. Сали Каръл усети как тънък слой снежинки бързо се стопиха на ресниците й. Хари протегна увитата си в кожа ръка и смъкна надолу омотаната й вълнена шапка. После малките снежинки нахлуха в боен ред и конят наведе търпеливо врат, щом прозрачната белота се появи веднага върху покривалото му.

— О, на него му е студено, Хари! — каза бързо тя.

— На кого? На коня? О, не, не му е студено. Харесва му!

След още десет минути те завиха зад един ъгъл и стигнаха целта си. На висок хълм, изрязан в ярко, ослепително зелено, се издигаше леденият дворец. Отгоре беше на три етажа, с назъбени стени, амбразури, тесни заледени прозорчета и безброй електрически лампи вътре, които придаваха изумителна прозрачност на централната зала. Сали Каръл сграбчи ръката на Хари под кожената шуба.

— Красиво е! — извика възбудено той. — Господи, красиво е, нали! Не са строили такъв от осемдесет и пета година.

Мисълта, че не са имали такъв дворец от осемдесет и пета година, някак я потискаше. Ледът беше дух и този негов дворец сигурно бе населен със сенките на осемдесетте години, с бледи лица и посипани със сняг коси.

— Да вървим, мила — каза Хари.

Тя слезе след него от шейната и го почака, докато завърже коня. Група от четирима — Гордън, Майра, Роджър Патън и едно друго момиче, спря до тях с шумно дрънкане на звънци. Там имаше вече доста голяма тълпа от хора в кожени палта и шуби, който си подвикваха, тръгнали през снега, толкова дебел, че фигурите едва се различаваха на няколко метра.

— Висок е повече от петдесет метра — Хари осведомяваше един увит с шал човек до него, като си проправяха път към входа — и заема площ от шест хиляди квадратни метра.

Тя долови откъслечен разговор: „Една главна зала… стени от петдесет сантиметра до метър дебели… а ледената пещера има почти… този канадец, който го построи…“

Те намериха пътя си вътре и Сали Каръл, замаяна от вълшебството на големите кристални стени, осъзна, че непрекъснато повтаря два стиха от „Кубла Хан“3:

Това е приказно наглед — дворец със пещери от лед!

В просторната светеща пещера, изолирана от мрака вън, тя седна на една дървена пейка и вечерната й потиснатост изчезна. Хари беше прав — дворецът се оказа наистина красив. Погледът и пропълзя по гладката повърхност, по блоковете, подбрани заради тяхната чистота и яркост, за да се получи този опален, полупрозрачен ефект.

— Гледай! Започва се… о, господи! — извика Хари.

В далечния край оркестър засвири „Привет, привет, комапанията вече се събра!“ и музиката премина като ехо над тях, получило се от някаква дива, объркана акустика. После неочаквано светлините угаснаха. Тишината сякаш потече по ледените стени и прелетя над главите им. Сали Каръл все още виждаше белия си дъх в мрака и неясен ред от бледи лица на отсрещната стена.

Музиката притихна и зазвуча като болезнено стенание. Отвън нахлу гръмогласно отекващата песен на маршируващите клубове. Тя се възвиси като химн на викингско племе, прекосяващо древна пустош. Нарасна — те бяха вече по-близо. Тогава се появи колона от факли, втора, трета, после с маршова стъпка вътре се заниза дълга редица от фигури със сиви къси вълнени палта и мокасини, преметнали обувките за сняг през рамо, факлите високо вдигнати и трепкащи, когато гласовете им ечаха край големите стени.

Сивата колона свърши, последвана от нова, и този път светлините огряваха яркочервени кепета за тобоган и пламтящи алени къси палта. С влизането си те подемаха рефрена на песента. После се появиха групи в синьо, бяло, зелено, кафяво и жълто.

— Тези в бяло са от клуба „Уокута“ — прошепна Хари възбудено. — Това са момчетата, които си срещала на танците.

Силата на гласовете се увеличи; голямата пещера се превърна във фантасмагория от размахани факли, редици от огън, цветове и ритъма на меки кожени стъпки. Водещата колона зави и спря, редиците заставаха една пред друга, докато цялата процесия образува плътно огнено знаме, и тогава хилядите гласове нададоха могъщ рев, който проряза въздуха като трясък на мълния и накара факлите да затрептят. Беше величествено, беше страшно! За Сали Каръл това бе Северът, принасящ жертва на някой могъщ олтар в чест на сивия езически бор на Снега. Със замирането на рева музиката отново засвири, песните се подновиха, придружени от продължителните поздрави между отделните клубове. Тя седеше много тихо и слушаше как накъсаните викове раздираха тишината; после Сали се стресна, защото се чуха експлозии и едри облаци дим се появиха тук-там в пещерата, действуваха фотографите със светкавици, и с това церемонията свърши. Начело с музиката клубовете отново се строиха в колона, подеха своята песен и замаршируваха към изхода.

— Да вървим! — извика Хари. — Искаме да видим лабиринта долу, преди да са угасили осветлението.

Станаха и тръгнаха към пързалката — Хари и Сали Каръл отпред, малката й ръкавичка потънала в неговата голяма кожена ръкавица. В дъното на пързалката имаше дълга празна стая от лед, с толкова нисък таван, че трябваше да се наведат, и ръцете им се разделиха. Преди Сали да разбере намерението му, Хари хукна по един от няколкото блещукащи коридори, които завършваха в стаята, и се превърна в малко отдалечаващо се петно на зелената светлина.

— Хари! — извика тя.

— Ела насам! — отвърна той.

Сали огледа празната стая, останалите от групата очевидно бяха решили да си вървят вкъщи и бяха вече вън в глупавия сняг. Тя се поколеба и се спусна след Хари.

— Хари! — извика отново тя.

Стотина метра по-надолу тя стигна до завой. Далеч наляво чу слаб глух отговор и с известна паника полетя към него. Мина край нов завой и още две зеещи пътеки.

— Хари!

Отговор не последва. Тя се затича право напред, после се обърна светкавично и хукна по обратния път, обхваната от леден ужас.

Стигна до някакъв завой, това ли беше? Пое наляво и стигна до изход, който трябваше да я отведе в дългата ниска стая, но това се оказа нов осветен коридор с мрак в дъното. Тя отново извика, но стените й отговориха с прокънтялото многократно равно и безжизнено ехо. Тя се върна обратно, зави край друг ъгъл и тръгна този път по един широк коридор. Приличаше на зелената пътека между разделените води на Червено море, на влажен свод, свързващ празни гробници.

Сега Сали Каръл малко се хлъзгаше, защото на подметките на шушоните й се бе образувал лед — за да запази равновесие, трябваше да се подпира с ръкавиците си на полухлъзгавите, полулепкави стени.

— Хари!

Пак нямаше отговор. Звукът, който издаде, се търкулна подигравателно към дъното на коридора.

В този миг угаснаха лампите и тя остана в пълен мрак. Нададе тънък уплашен вик и се свлече като студен малък вързоп върху леда. При падането почувствува, че нещо стана с лявото й коляно, но едва го забеляза, тъй като я обхвана някакъв дълбок ужас, много по-голям от страха, че се е загубила. Тя беше сама с тази невидима сила, дошла от Север, от печалната самота на прикованите от леда китоловни кораби в Арктическите морета, от бездимните, неизбродни пустини, осеяни с белите кости на авантюристите. Това беше леденият дъх на смъртта, спускаше се ниско над земята, за да я сграбчи.

С яростна, отчаяна енергия Сали Каръл отново се изправи и тръгна сляпо в тъмнината. Трябваше да се измъкне. Иначе можеше да остане с дни загубена тук, да замръзне, да лежи покрита с лед, като онези трупове, за които беше чела, останали съвършено запазени до стопяването на глетчера. Хари сигурно си е помислил, че е излязла с другите, затова и той си е отишъл; никой нямаше да узнае до късно на следващия ден. Тя посегна жалостиво към стената. Бяха казали метър дебела, цял метър!

— О!

От двете и страни край стената Сали Каръл усещаше да пълзят същества, влажни души, обитатели на този дворец, на този град, на този север.

— О, изпратете някой… изпратете някой! — извика силно тя.

Кларк Дароу, той щеше да разбере; или Джо Юинг; не можеше да остане тук и вечно да се лута, да замръзне всичко в нея — сърце, тяло и душа. Това е тя, това е Сали Каръл! Но защо, тя бе толкова щастливо същество! Едно щастливо малко момиченце. Обичаше топлината, лятото и „Дикси“. Тези неща тук й бяха чужди… чужди.

— Ти не плачеш — каза някой високо. — Вече никога няма да плачеш. Сълзите ти просто ще замръзнат; тук всички сълзи замръзват.

Сали Каръл се просна с цялата си дължина върху леда.

— О, господи! — запъна се тя.

Измина дълъг низ от минути и с голяма умора тя усети, че очите й се затварят. Тогава някой сякаш седна близо до нея и взе лицето й в топлите си меки ръце. Тя с благодарност погледна нагоре.

— Но това е Марджори Лий — изпя тихичко тя на себе си. — Знаех, че ще дойдеш.

Това наистина бе Марджори Лий и точно такава, каквато Сали Каръл си я представяше — с младо, бяло чело, широки примамващи очи и рокля от някаква мека материя, на която беше много приятно да опреш глава.

— Марджори Лий.

Сега все повече и повече се смрачаваше, всички тези надгробни плочи трябва да се пребоядисат, да, но това ще ги развали. Все пак добре е да можеш да ги виждаш.

Следващите мигове потекоха бързо, после бавно, но накрая сякаш се разтваряха в безброй замъглени лъчи, като че ли насочвайки се към някакво бледожълто слънце и тя чу силен тракащ шум да нахлува в новонамереното спокойствие.

Това бе слънцето и светлината; факла, и още една, и друга след нея, и гласове; под факлата едно лице доби плът, здрави ръце я вдигнаха и тя почувствува нещо на бузата си, беше мокро. Някой я беше хванал и търкаше лицето й със сняг. Колко нелепо — със сняг!

— Сали Каръл! Сали Каръл!

Пред нея стоеше Опасният Дан Макгру и две други физиономии, които не познаваше.

— Дете, дете. Търсихме те цели два часа. Хари едва не се побърка.

Всичко стремглаво се връщаше ка мястото си — пеенето, факлите, страшният рев на маршируващите клубове. Тя се сгуши в ръцете на Патън и нададе дълго, тихо стенание.

— О, аз искам да се махна оттук! Връщам се у дома. Заведете ме у дома. — Гласът й се превърна в писък и сърцето на Хари, който тичаше от съседния коридор, се изпълни с хлад. — Утре! — извика тя не на себе си с луда, необуздана страст. — Утре! Утре! Утре!

(обратно)

VI

Богатството на златната слънчева светлина лееше твърде изтощителна и все пак странно приятна топлина върху къщата, която цял ден гледаше прашната улица. Две птици вдигаха голям шум, намерили хладно място сред клоните на едно дърво от съседния двор, а на пътя негърка мелодично съобщаваше, че може да достави ягоди. Това ставаше следобед през месец април.

Сали Каръл Хапър, опряла брадичка на ръката си, а ръката на старото си място до прозореца, се взираше сънливо в лъскавата прах, над която за първи път тази пролет трептеше горещината. Тя гледаше как един много стар форд излиза опасно от ъгъла и с гръм, пъшкане и подскачане спира на края на алеята. Тя не издаде звук, но миг след това пронизващо познато изсвирване разцепи въздуха. Сали Каръл се усмихна и премигна.

— Добро утро.

Една глава с мъка се появи изпод покрива на колата.

— Отдавна не е утро, Сали Каръл.

— Така ли? — каза тя с превзета изненада. — Може и да не е.

— Какво правиш?

— Ям една зелена праскова. Чакам всеки момент да умра.

Кларк се изви до последен предел, за да види лицето й.

— Водата е топла като парата от чайника. Искаш ли да отидем да плуваме?

— Не ми се ще да се мръдна — въздъхна мързеливо Сали Каръл, — но мисля, че ще дойда.

(обратно)

Информация за текста

© 1920 Ф. Скот Фицджералд

© 1986 Николай Попов, превод от английски

F. Scott Fitzgerald

The Ice Palace, 1920

Разпознаване: NomaD, 2008

Редакция: bambo, 2008

Допълнителни корекции: beertobeer, 2008

Издание: Ф. Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома, том II. Народна култура, 1986

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-12-24 18:13:34

1

Благородството задължава (фр.). — Б.пр.

(обратно)

2

Герой от баладата на известния канадски поет Робърт Сървис (1874–1958). — Б.пр.

(обратно)

3

Недовършена поема от английския поет-романтик Самюел Колридж. — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

I

II

III

IV

V

VI

Реклама на сайте