«Победа в планината»

През прозореца на хижата петимата наблюдаваха конете, които изпъплиха по калната пътека и спряха пред вратата на двора. Мъжът, който водеше първия кон, бе с ниско прихлупена над лицето широкопола шапка и прегъваше смачкана снага под сиво износено наметало, от което стърчеше лявата му ръка, стиснала поводите. Юздата беше със сребърни халки, а конят — дръглив, опръскан с кал, ала чистокръвен дорест жребец, който вместо седло на гърба си носеше морскосиньо войнишко одеяло, завързано с връв. Вторият кон беше късотрупест, голямоглав, недорасъл и червен, също потънал в кал. Юздата му беше приспособена от канап и тел, а на кавалерийското седло върху гърба му, високо над разлюлените стремена, бе кацнало нещо безформено, малко по-голямо от дете, което в далечината бе сякаш облечено в непознати за човека одежди.

Един от тримата мъже на прозореца бързо се дръпна назад. Без да се обръщат, останалите го чуха, като прекоси живо стаята и след това се върна с дълга пушка в ръце.

— Недей — рече по-старият.

— Не виждаш ли наметалото? — каза по-младият. — Бунтовническо наметало.

— Какво от това — каза другият, — нали се предадоха? Признаха си, че са бити.

Видяха, че конете спират пред портата. Скована от хлътнали в дупките си греди от хикори, тя увенчаваше каменна ограда, която се спускаше стръмно по склона и се рисуваше като ясен релеф върху долината и далечната планинска верига, стапяща се в ниското и чезнещо небе.

Съществото от втория кон се смъкна на земята, подавайки поводите на лявата, протегната изпод сивата наметка ръка, която държеше и жребеца. Видяха го да влиза в двора, да се изкачва по пътеката и след това се скри зад рамката на прозореца. После го чуха да ходи по дъските на верандата и да хлопа на вратата. Не се помръднаха, а съществото отново похлопа.

След малко, без да обръща глава, старият рече:

— Иди виж.