«Лице в мрака»

Над Лондон започна да се спуска сива мъгла и мъжът, който спря пред къщата с номер 551 на Портмън Скуеър, не се виждаше ясно. Изглежда, едва се държеше на краката си и устата му се изви в грозна усмивка, когато погледна нагоре към тъмните прозорци.

Искаше да даде на стария тип урок, че не бе добре да мами другите. Защо този Малпас да води разточителен живот, докато най-добрият му агент се бъхташе здравата? Това се питаше Лейкър всеки път, когато бе пиян. Наистина целият му външен вид говореше за страшната му немотия: както продълговатото му небръснато лице с пресичащия го по диагонал белег от средата на бузата до върха на брадичката му, така и мизерният му костюм.

След като се вгледа за момент надолу към грубите си ботуши, той се изкачи по стъпалата и почука. Веднага един глас, който идваше сякаш съвсем отблизо, попита:

— Кой е?

— Лейкър е — отговори той високо.

Външната врата се отвори безшумно и той влезе. Без да се бави, пресече голото преддверие, качи се по вътрешната стълба и се озова направо в една затъмнена стая. Единствената светлина идваше от покрита със зелен абажур лампа върху бюрото, зад което седеше възрастен човек с ужасно лице. Лейкър се бе спрял след прага и чу как вратата се затвори зад него.

— Седнете — рече мъжът от другия край на стаята и Лейкър, като се усмихваше, се отпусна на отдалечения само на две крачки стол.

— Кога дойдохте?

— Тази сутрин, с „Булавайо“. Имам нужда от пари, и то бързо, Малпас.

— Оставете това, което носите, на масата и елате отново след четвърт час, за да вземете парите.

— Искам ги сега — изръмжа пияният настойчиво.

Малпас обърна към него отвратителното си лице.

— Тук командвам аз — каза той грубо. — Пиян сте и при това винаги сте бил безразсъден.

— Но не толкова безразсъден, за да се излагам на подобни опасности и по-нататък. И вие също сте в опасност, Малпас! Не знаете кой живее до вас.

Малпас се загърна по-добре в бродиралия си халат и се изкашля.

— Глупак такъв! Като че ли не живея тук нарочно, за да съм близо до него.

Пияният го зяпна с отворена уста.

— Но… но той е един от тези, които обирате. Той е крадец, но вие го крадете. Защо тогава трябва да живеете в съседство с него?

— Това си е моя работа — отвърна другият. — Оставете стоката и изчезвайте!