«Скривалището на Бил Черния»

На рампата на гара Лос Пиньос седеше и клатеше крака източен, жилест, червенолик мъж с клюнест нос и малки искрящи очи, чийто блясък се смекчаваше от жълтеникави мигли. До него седеше друг мъж — дебел, омърлушен, одърпан, който очевидно му беше приятел. Двамата имаха вид на хора, за които животът е бил нещо като палто е две лица — с груби шевове й отвън, и отвътре.

— Не съм те виждал близо четири години, Жамбоз — каза одърпаният. — Къде се губиш?

— В Тексас — отвърна червеноликият. — В Аляска беше бая студено — не е за мен. Виж, в Тексас се оказа топличко. Веднъж дори стана доста горещо — чакан да ти разправям.

Една заран скачам аз от експреса — беше спрял да налива вода — и го оставям да продължи без мен. Гледам, попаднал съм в страната на ранчото; къщи да искаш дори повече, отколкото в Ню Йорк. Само че ги строят не на две педи, а на двайсет мили една от друга, та не можеш надуши какво готвят съседите.

Път никакъв се не вижда и аз ударих напряко. Трева до колене и едни мескитови горички също като прасковени градини. Струва ти се, че си нагазил в господарски имот и ей сега ще изскочат булдоците и ще те хванат за гащите. Трябва да съм вървял двайсет мили и чак тогава мярнах някаква къща. Малко ранчо, колкото железопътна гаричка.

Под дървото пред входната врата седи и свива цигари дребничък човек с бяла риза, кафяв комбинезон и розова кърпа на врата.

— Привет — викам му. — Може ли тук един странник да се подкрепи и подслони, да получи нещичко, че дори и да поработи?

— Заповядайте — казва той най-учтиво. — Седнете на това столче. Аз съвсем не чух тропота на коня ви.

— Коня го няма още — казвам. — Дойдох пеша. Не ми се ще да ви затруднявам, но ще ми услужите ли с две-три ведра вода?

— Да, вие здравата сте се напрашили — казва лой, — само че нашите приспособления за къпане…

— Аз искам да пия — викам му. — А прахта няма значение, тя е само по дрехите.

Загребва ми той черпак вода от една червена делва и пита:

— Значи, работа търсите, а?

— Само временно — казвам. — Това е доста тихичко местенце, пали?

— Да — казва той. — Разправят, че понякога седмици наред жива душа не можеш да видиш. Аз живея тук едва от месец. Купих ранчото от един стар заселник, който искаше да се пресели още по на запад.