«Друго си е с традиции»

Има един празник, който е наш и само наш. Има един празник, на който всички ние, американците, които не сме израсли на улицата, се връщаме в бащиния дом, лапаме содени хлебчета и не можем да се начудим, че старата помпа е много по-близо до входната врата, отколкото сме си представяли. Благословен да е този празник. Възвестява ни го президентът Рузвелт. Някои споменават нещо за пуританите, но кой ти помни сега кои са били те! Във всеки случай ще им видим като нищо сметката, ако още веднъж се опитат да слязат на наш бряг. Какво, Плимутските скали ли? Виж, това звучи по-познато. Мнозина от нас се видяха принудени да минат на кокоше месо, откак тръста пое работата с пуйките. Но, види се, някой във Вашингтон предварително уведомява онези от тръста за празника.

Големият град, разположен източно от обраслите с боровинки тресавища, въздигна Деня на благодарността в национална институция. Последният четвъртък от ноември е единственият ден в годината, в който този град признава съществуването и на останалата част от Америка, с която го свързват само фериботите. Това е единственият чисто американски ден. Да, един изключително американски празник.

А сега да пристъпим към разказа, който ще ви докаже, че и у нас, от тази страна на океана, има обичаи, които се превръщат в стари традиции много по-бързо, отколкото в Англия, благодарение на нашата упоритост и предприемчивост.

Стъфи Пийт зае обичайното си място на третата пейка вдясно — ако влезете в Юниън скуеър откъм източната страна — на алеята срещу водоскока. Девет години вече в Деня на благодарността той сядаше тук точно в един часа. И всеки път с него се случваше нещо — нещо ала Чарлз Дикенз, от което жилетката му се издуваше над сърцето, че дори и откъм гърба.

Но тази година появата на Стъфи Пийт на обичайното място би могла да се обясни по-скоро със силата на навика, отколкото с глад, който, както очевидно си мислят филантропите, спохожда бедняците само веднъж в годината.