«Врата към небето»

Шиничи Хоши Врата към небето

Още от малък желаеше да стане космонавт. И той като всички мечтаеше да полети в Космоса. Към луната, към огнените звезди, към малките планети. Ако не можеше да полети толкова надалеко в космическото пространство, то поне да погледне как изглежда Земята отгоре. Да станеш космонавт обаче не беше проста работа. За да можеш да управляваш космически кораб, беше необходимо да имаш добре развити умствени способности и здрава нервна система. Имаше хора, които притежаваха и двете качества едновременно, но бяха малко на брой. Само такива хора, след като преминеха съответната подготовка, можеха да бъдат изпращани в Космоса. Те представляваха нещо като привилегирована класа. Тук нямаше място за богаташи или за хора с връзки. Положението на тези избраници се създаваше само благодарение на техните лични качества, затова те печелеха много повече уважение, отколкото завист.

Нямаше ученик в началното училище, който поне малко да не мечтаеше да стане космонавт. Всички момчета и по-голяма част от момичетата мислеха за това. Но с течение на времето, когато все повече и повече опознаваха света, техният брой постепенно намаляваше.

В първи курс на средното училище зае първо място в спортния клуб. Тогава повярва в собствените си сили и това коренно преобрази начина му на живот. До късно вечер се упражняваше на уреди, всеки ден вдигаше тежести. Искаше да стане толкова силен, че и най-добрите му съученици да не могат да го побеждават в спортните състезания. Щом се върнеше вкъщи, подготвяше усърдно уроците си. Беше решил да получава по-високи оценки и от тези, които се занимаваха само с учение. В името на това пожертвува всички останали развлечения. Каквото и да става, той трябваше на всяка цена да лети с космически кораб. Дори не мислеше защо му беше необходимо това. Може би искаше да докаже на себе си, че превъзхожда другите. Но засега поне не мислеше по този въпрос. Космическите кораби! Космическите кораби! С цялата си душа се бе устремил към тях.

Това продължи и когато стигна до горните класове. Много от неговите съученици вече излизаха с момичета. Сред приятелите му имаше и такива, които започнаха да пушат цигари, други вече пиеха алкохолни напитки. Той не поглеждаше към момичетата, цигарите и алкохола, защото смяташе, че е вредно за космонавта. Другите нямаха намерение да летят с космически кораби и затова можеха да се отдават на тези удоволствия. Горките! Той беше изпълнен със съжаление към тях.

Неговите родители бяха обикновени хора и започнаха да се безпокоят за сина си. Когато беше по-малък, се радваха, че вечер не закъснява, но това, че сега не отиваше дори на едно кино, сериозно ги тревожеше. Като му заговореха за това, той винаги отговаряше: „Аз не съм като другите, оставете ме на мира.“ Те му вярваха, пък и като всички родители не можеха да направят нищо друго, освен да гледат отстрани и да чакат.

В университета имаше дисциплини, свързани с космонавтиката. За тези дисциплини кандидатствуваха около три пъти повече младежи за едно място, при това добре подбрани. За да запишеш тези специалности, трябва да покажеш много добри резултати. Изпреварвайки другите кандидати, той записа желаната специалност и сега искаше да докаже, че наистина заслужено е бил приет. Занимаваше се преди всичко с науките, но не занемаряваше и физическата си подготовка. Продължаваше да работи със същото напрежение.

Беше изминал вече половината път до целта. Естествено, продължаваше да се занимава със спорт и учение, но вече имаше време да се огледа около себе си и да види какво правят другите. Имаше чувството, че едва ли не само той продължава да живее. Като погледнеше как живеят състудентите му от другите факултети, обхващаше го съжаление и отново виждаше собственото си положение с други очи.

Веднъж срещна на улицата свой съученик от горните класове. Той вече се беше оженил за приятелката си от училището и дори им се бе родило дете.

— Ти не си ли помислял, че ти е време да имаш деца?

— Не, мисля, че има още време.

— Сега в университета ли си?

— Да. А ти?

— Не. Не можах да вляза. Като завърших училището, направих малки балони, които едва се издигаха на повече от три метра. Показах ги на чичо си и той реши, че можем да ги произвеждаме заедно в неговата фирма. Сега там съм началник на отдел. Децата обичат да играят с тези балони.

След като поприказваха малко и се разделиха, той се чувствуваше окрилен. Мислеше си за своя приятел от ученическите години, за интересните балони, които беше изобретил. Смяташе, че не е никак лошо и да имаш пари. Но самият той се готвеше да полети в Космоса, а космическите кораби бяха нещо много по-различно от малките балони, които се издигаха на три метра височина. Колко малко е необходимо на човек да бъде щастлив! — мислеше си.

Наближаваха абсолвентските тържества. В университета беше организирана вечер на най-добрите дипломни работи. Бяха подбрали най-добрите студенти от всички факултети. Той седеше в голямата зала и слушаше. Всички учебни дисциплини бяха свързани с работата на космическите изследователи. От друга страна, благодарение на материалите за изследване, които космонавтите донасяха от космическото пространство, тези учебни дисциплини се развиваха и обогатяваха. Той беше на седмото небе от щастие.

Последният, който застана на трибуната, беше абсолвент от Машиностроителния факултет. Струваше му се, че отнякъде го познава по лице. Като прегледа програмата и видя името му, се сети, че бяха съученици в средните класове. По физкултура беше много слаб, сега си спомни добре. Даже когато в първи курс той заемаше първо място по спортните оценки, съученикът му беше на последното място. „Аз сега ще управлявам ракетите — мислеше си той, — а той ще ги строи.“ Като си помисли човек какво голямо разстояние имаше между тях двамата само заради физическите му способности. Но какво да се прави, всеки си има съдба, и той се радваше, че беше любимец на съдбата. Но беше положил толкова усилия!

Беше се замислил и не слушаше внимателно какво съобщаваха. А студентът, който стоеше на трибуната, казваше: „Накрая искам да представя на вашето внимание основният извод от моята дипломна работа.“ Той чу само думата „изводи“ и погледна към оратора, който продължаваше:

— …ако се построят космически кораби по проектите, описани в моята дипломна работа, ще отпадне необходимостта да се подбират космонавти със специални физически и интелектуални качества. Всеки човек с лекота и без всякаква опасност ще може да управлява един такъв космически кораб…"

Информация за текста

© Шиничи Хоши

© 1985 Любомир Тодоров, превод от японски

Сканиране и разпознаване: Мандор, 2002

Източник:

Публикация:

СЪДБА. 1985. Изд. Георги Бакалов, Варна. Биб. Галактика, No.65. Сборник разкази. Съставител: Воля АРГИРОВА. Превод: Любомир ТОДОРОВ, Воля АРГИРОВА. Предговор: Гротесковите иносказания на Шиничи Хоши — Людмила СТОЯНОВА — с.5–10. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 14.50. Страници: 228. Цена: 1.50 лв.

Съдържание:

[[1511|Врата към небето]] — с.11;

[[1491|Към неизвестните звезди]] — с.16;

[[1501|Райският кът]] — с.21;

[[1500|Прекрасната планета]] — с.29;

[[1488|Изчакване]] — с.37;

[[1495|Отмъщение]] — с.47;

[[1487|Гост от Космоса]] — с.54;

[[1499|Пратеникът]] — с.61;

[[1492|Мисия на добра воля]] — с.63;

[[1498|Посрещането на боговете]] — с.69;

[[1509|Търговия по телеграфа]] — с.78;

[[1505|Сигурна стока]] — с.83;

[[1507|Съдба]] — с.89;

[[1490|Капризният клиент]] — с.93;

[[1506|Слабото място]] — с.99;

[[1485|Дебелокожо животно]] — с.110;

[[1494|Недоволство]] — с.113;

[[1497|Последната сделка]] — с.120;

[[1503|Сделката]] — с.129;

[[1502|Развалини]] — с.131;

[[1489|Кантората за търговия с мисли]] — с.136;

[[1510|Великолепната пушка]] — с.148;

[[1504|Секстра]] — с.154;

[[1508|Телевизионно шоу]] — с.175;

[[1486|Електронен чар]] — с.184;

[[1496|Планетата на мъглите]] — с.201;

[[1493|Мъченичество]] — с.207.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:40