«Големия гранат (Загадката на Белите планини)»

Някога, преди много-много години, сред скалистите склонове на Кристалните възвишения група приключенци си почивали надвечер след напрегнатото си и безуспешно дирене на ГолемиЯ гранат. Те се събрали там не като приятели или участници в съвместно начинание, а понеже всеки един поотделно, с изключение на двамата младоженци, бил тласкан от своя собствен егоистичен копнеж по чудния скъпоценен камък. И все пак чувството, породено от общата им съдба, било толкова силно, че ги подтикнало със съвместни усилия да направят груба колиба от клони и да стъкмят голям огън от събраните борови съчки, плаващи надолу по бързото течение на реката Амонусък, на чийто по-нисък бряг се готвели да прекарат нощта. Имало обаче сред тях един, напълно обладан от страстта на търсенето, който дотолкова бил изменил на човешката си природа, че не изпитал никаква радост, когато зърнал лицата на хора в такова откъснато и уединено място, където се били изкачили. Огромно пусто пространство ги отделяло от най-близкото селище, а на по-малко и от миля над главите им се намирал зловещият предел, където възвишенията отхвърляли рунтавите си мантии от горски дървета и или се обвивали с наметала от облаци, или се издигали голи в небето. Грохотът на Амонусък щял да бъде ужасно непоносим, ако човекът, който трябвало да слуша как планинският поток разговаря с вятъра, бил сам.

Затова и приключенците си разменили дружелюбни слова и гостоприемно се канели един друг да влязат в колибата, където всеки от тях едновременно бил стопанин и гост. Те всички наредили хранителните си припаси върху плоска скала и си хапнали от общата трапеза. Най-накрая сред тях се породил приятелски дух, който обаче бил помрачаван при мисълта, че на следващата сутрин подновеното усилие да се намери Големия гранат отново ще създаде отчуждение помежду им. Седем мъже и една млада жена — всички те се греели заедно на огъня, издигащ се като пламтяща стена в предната част на подслона. Като наблюдавали съвсем различните, дори противоположни личности, присъствуващи там — на трептящата, мъждукаща светлина всеки поотделно бил като карикатура на собствения си образ — те взаимно стигнали до заключението, че никога дотогава не се е събирала по-странна група хора — нито в града, нито в пустинята, нито в планината или равнината.