«Дванайсетте „африканки“ на Бешу»

Първата грижа на мосю Гасир, когато се събуди, беше да провери дали пакетът ценни книжа, който бе донесъл снощи, е наистина на нощната масичка, където го бе оставил.

Успокоен, той стана и пристъпи към тоалета си.

Никола Гасир, нисък шишко с изпито лице, упражняваше в квартала на Инвалидите1 професията борсов посредник, привличащ клиентела от сериозни хора, които му поверяваха спестяванията си, а той им осигуряваше добри доходи чрез сполучливи операции на борсата и тайна лихварска дейност.

На първия етаж на една тясна и стара къща, чийто собственик беше, той заемаше апартамент, състоящ се от антре, стая, столова, която му служеше и за кабинет, друга стая, където работеха трима служители, и накрая кухня.

От пестеливост не държеше слугиня. Всяка сутрин в осем часа портиерката — тромава, но много енергична и приятна жена, му качваше пощата, почистваше и слагаше на бюрото му кифла и чаша кафе.

Тази сутрин жената си излезе в осем и половина, и мосю Гасир, както всеки ден, докато чакаше служителите си, закуси спокойно, разпечата писмата и прегледа вестника. Ала изведнъж, точно в девет без пет, му се счу някакъв шум в съседната стая. Спомняйки си за пакета ценни книжа, който бе оставил там, той се завтече. Видя, че пакетът с акциите го няма, и в същото време вратата на антрето към стълбището се затръшна шумно.

Помъчи се да отвори. Но бравата се отваряше с ключ, а мосю Гасир бе оставил ключа на бюрото си.

„Ако отида да го търся — помисли си той, — крадецът ще избяга, без да го видя.“

Затова мосю Гасир разтвори прозореца на антрето, който гледаше към улицата. В този момент бе невъзможно някой да успее да излезе от сградата, без да бъде видян. И наистина, улицата беше пуста. Макар и уплашен, Никола Гасир не нададе вик за помощ. Но когато след няколко секунди забеляза главния си писар, който идеше от съседния булевард към къщата, той му махна с ръка.

— Бързо, бързо, Сарлона! — извика той, като се наведе от прозореца. — Влезте, заключете външната врата и не пускайте никого. Ограбиха ме.

Щом изпълниха нареждането му, побърза да слезе, задъхан и страшно развълнуван.

— Е, Сарлона, никого ли не видяхте?…

— Никого, мосю Гасир.