«Принцът Жерико»

Суматоха цареше на терасата на вила „Мирадор“, разположена над стръмния скосен бряг, ограждащ малък залив от фин чакъл, над който се издигаха червените скали на Естерел. Под развеселените погледи на две млади момичета, един слаб, елегантен млад мъж с жълтеникав тен командваше шофьора и домоуправителя, който сновяха весело между масивните колони на кръглата беседка. По дължината на парапета, по който пълзяха туфи от здравец и бръшлян, бяха подредени половин дузина аркебузи и тенджери с врящ катран.

— Стой! — изкомандва слабичкият млад мъж на име Максим Дютийол. — А сега аркебузите! Доминик… Александър… изберете си оръжия.

Това беше колекция от стари ловни пушки с предно пълнене, открити у някой търговец на вехтории — ръждясали, негодни и смешни.

— Заредени са, господине! — предупреди Александър. Максим подскочи.

— По дяволите! Бъдете предпазливи. Готови ли сте? Александър, разположете се отстрани на укреплението. Доминик, вляво. И двамата в положението на дебнещ стрелец. Отваряйте си очите като морски вълци, нали? И ако забележите в открито море и най-малката фрегата или невернически кораб, потопете ги без угризения на съвестта… А, забравих… оръдието модел Анри IV.

Той домъкна един кюнец, монтиран на две колелета, които издаваха стържещ звук, и го насочи към хоризонта.

— И най-вече внимавайте за вътрешността!

— Каква вътрешност, господине?

— Тази на оръдието. Това е най-деликатната част, душата. Не я докосвайте!

— А ако врагът се изкачи по брега?

— Тогава единият ще го залее с врящия катран, а другият ще го атакува на нож.

Максим подаде сигнал за атака. Той се вълнуваше, тичаше, грижеше се за всичко, поправяше положението на аркебузите, развихряше се като диригент на свръхнеобикновен джаз-оркестър и толкова се вживяваше, че накрая изтощен рухна в един фотьойл, обърнат с лице към момичетата и с гръб към морето.

— Уф! — въздъхна той. — Колко трудно е да си главнокомандуващ! Особено ако страдаш от лошо храносмилане и се храниш само със зеленчуци и макарони!

Слаби, с подстригани коси, придаващи им вид на момчета, Анриет и Жанин Годуен пушеха цигари.

— Май сте уморен, а, бедни приятелю? — каза Жанин.