«Нова, нова приказка…»

Да ти разкажа ли, внучето ми, как са живели някога хората? Е, сядай, слушай. Седна ли? А едно време не би успял да седнеш където поискаш. Щеше да се наложи да отидеш за стол… Не, столът нямаше да дойде сам и да се пъхне под тебе. Не, не е счупен. Някога столовете не се движеха. Те бяха неподвижни като… като пън! Помниш ли, в парка видяхме един пън? Не, дървото е онова високото, с клоните. Спомни ли си? Та така, някога цялата мебел се правеше от дървета… Правилно, затова не останаха. Във всеки дом имаше няколко стола. А ако не достигаха, отивахме при съседите и ги молехме да ни заемат от техните. Далече? Не, сега е далече да отидеш до съседите — през две шосета и пътепровода. А някога хората живееха един до друг. Понякога даже строяха големи, високи сгради, където живееха по сто човека. Или повече? Забравих… Колко високи? Пет етажа, девет етажа, двайсет етажа… Напразно се смееш, внучето ми. Да, сега е забранено да се строи на повече от три етажа, та хората да не се боят от високото. А някога строяха! Самият аз живеех на осмия… Да, прадядо ти е смел! И паметта му е добра. Как сме се качвали на двайсетия етаж ли? С асансьора. Асансьор — това е една такава машина, нещо като подемен кран вътре в сградата. Как сме се качвали през нощта ли? Ами пак с асансьора… Не, асансьорът не спеше. Не, асансьорът не се е възмущавал и не се е оплаквал в комисията за правата на машините. Той беше неразумен, имаше само двигател и бутони и работеше винаги, ако не се повредеше… Дядо ти не е робовладелец! Всичките ни машини бяха неразумни! Да, и прахосмукачката. Тя смучеше всички наред, налагаше се да внимаваш… Затова пък тя никога, чуваш ли, никога не ми е казвала: „Махайте се оттук, че трябва да чистя!“. И пералнята не можеше да мисли. Затова пък не се възмущаваше, че яката на ризата е мръсна!

Не, не, дядо ти не се развълнува! Какво като аптечката дойде? Може би е дошла да послуша, на нея също й е интересно! Къш! Не, не ми трябва успокоително!