«Рокля за двама»

Аз бях на 40, а моите родители почти на 80. Все още бяха живи и здрави и двамата и живееха като младо семейство в голямата спалня на стария ни апартамент в центъра на София.

Аз обитавах северното крило с една малка стаичка и кухненски бокс до нея, съвсем достатъчно за един човек. И макар че отдавна си имах приятелка, моите родители очевидно не се притесняваха за моето семейно по-ложение, не ми натякваха, не ми досаждаха. Когато настанеше време за женене, аз първи щях да им кажа.

В големия хол се събирахме заедно много рядко, само когато имах настроение. Обикновено това ставаше по повод някакви техни годишнини — рождени дни и други такива дати. Въпреки голямото жилище, нашите доходи бяха по-малко от скромни — баща ми и майка ми живееха от пенсиите си, а аз поработвах сезонно тук-таме и спестявах по нещо за зимата.

Но старите си живееха добре. Стаята им гледаше към голямата квартална черква и често ги виждах отдолу как стоят на балкончето и надблюдават живота и смъртта, които преминаваха през зеления просторен двор на храма. Кварталът беше богаташки и често виждахме изхвърлени по кофите скъпи букети цветя, кутии със сладки и други дреболии, които циганите като кълвачи редовно и старателно пробираха. Моите родители седяха край масичката с извитите крака и се грееха на отблясъците от златните стъкла на отсрещните коопера-ции, в които кубетата на църквата препращаха последните слънчеви лъчи.

В един такъв хубав следобеден ден една дълга бяла сватба изпълнила широкия двор на църквата, влязла, излязла, пошумяла и се разпръснала. Булката се преоб-лякла в черната лимузина в уличката и заминала веднага на сватбено пътешествие. Само един красив кашон бил оставен дискретно до кофите за боклук, така че де-журният мургав кълвач не успял да го зърне веднага. Това, разбира се, не убегнало от зорките, макар и с пердета, очи на старите, и майка ми като по-пъргава слязла веднага и тихомълком прибрала кашончето, облепено със сребриста хартия. Така никой не разбрал какво се е случило, а когато разбрали, било вече късно…

Малко по-късно аз се връщах от работа и носех една огромна диня в старата разтегателна мре жичка на майка ми, много подходяща за такива случаи. Погледнах по навик към полукръглото бал конче — тях ги нямаше и това малко ме озадачи, но бързайки да разрежа динята, влязох и забравих да им се обадя.