«Камъчето»

Ех, Народе! Защо търпиш всичко?

Едната чест ни е останала и едната вяра!

Какво е честта на един народ, ако той е загубил достойнството и вярата си по пътищата на времето… Свободата е като магия, която преобръща света и дава крила на тези, които искат да полетят, изправя на крака хромите и отваря очите на слепите… За тази свобода си струва да се направи и онова, което може да струва последната капка кръв от сърцето. Останалото е имитация на живот, илюзия за щастие или просто измама на сетивата…

Взирам се в земята на Ботев днес и в сърцето ми се забива острието на реалността. Сякаш съм онзи славей от приказката на Оскар Уайлд, който пее и забива сърчицето си в острия бодил на розата, за да я събуди за живот през зимата и да види разцъфналия й кадифен цвят… Той после ще бъде поднесен на друг, който няма да оцени нито жертвата, нито стойността на подаръка, но така е в човешкия живот — винаги се случва онова, което не трябва да ни се случи. Вероятно достигайки до същия извод Мърфи е формулирал своите закони, за да не повтаряме една и съща грешка. Само че хората не се учат от грешките си! Понякога упорито и дълго си повтарят прословутата максима за глупостта — че тя е в повторението на едни и същи действия с очакването за различен резултат… Аз пък упорито си повтарям, че трябва да имам силата на Ботев, съобразителността на Левски и смелостта на Райна Княгиня, за да остана това, което съм. За да се впиша в пъзела на своя си народ, а не да търся късмета си по белите пътища на чужбината. Не искам родната ми земя и мене да прокуди, както хилядите мои връстници. Кой ще чуе и днес нашето: „да ходим да се скитаме /по тая пуста чужбина/ немили, клети, недраги…“